Мистерията на Битието

Анотация на 4-та корица:

Аз вярвам в импулса на духовния принцип, който ще бъде принцип и на постмодерното УТРЕ. Вярвам, че един ден съдбата на човека и животът ще се утвърдят в истината на онази Любов, която на Разпятието Христос вложи като зародиш в душите ни. Вярвам, че човешката мъдрост ще постигне истинско познание чрез Любовта, чрез нея ще направи достойния си свободен избор, който ще бъде висшето утвърждаване на индивида, ще познае красотата на свободната себежертва в името на тази Любов, и това ще бъде човешкото възкресение. Вярвам, че ще дойде ден, когато изкуствата и религиите, дори и науките, ще бъдат новите апостоли на Любовта, възвестена от Христос.

СЪДЪРЖАНИЕ

Към читателя . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .5
Мистерията на битието . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 17
В очакване на утешителя . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .33
За светлината в Бога, в човека, във Всемира . . . . . . . . . 53
За Светия Дух . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 57
За безсмъртния корен на човека . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 61
Битие в агонията на духа . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 65
Свобода и свободен избор . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .79
Да познаеш себе си . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .  87
Мистерията на Христос и днешният свят . . . . . . . . . . . .   93
Разпятието . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .  103
За нуждата от вероучение . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .   105
Битие и поезия . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .  109







КЪМ  ЧИТАТЕЛЯ



Тази книга може би няма да бъде разбрана и приета от всеки, не заради сложността й, в нея всичко е казано просто и конкретно, а заради метафизичните, мистичните и религиозните теми и истини, на които търсех същностния отговор. Истини, които исках да изясня за себе си, воден от вътрешната необходимост да разбера човешката си същност и реалността на живота в свързаността ни с Бога и в спасителната Истина на Разпятието. Търсех тези отговори с простотата на душевността и на духа си, освободен от влиянието на догми, канони и общоприети универсализирани понятия. В този път на духа ми ме ръководеха три дълбинни откровения изречени в този свят в различни времена. Преди всичко казаното от Христос: „имам още много неща да ви кажа, но сега не можете да ги понесете”, слова потвърждаващи факта, че не ни е казал важни неща за Бога, за човека и за битието, които станаха несекващ импулс в търсенето на същностните за мене отговори. Второто е едно дълбоко откровение на древната мистерийна мъдрост, в което е казано: „онова, което е горе прилича на това, което е долу”, и това откровение ме замисли с дръзновение за света, за индивида и за свързаността му с божествените светове. Третото е заключението на християнския теолог Карл Ранер, че „духовността на бъдещето няма да се опира на общоприетите религиозни убеждения и общности, а на опита от индивидуалното общуване с Бога и личното решение. Затова християнинът на бъдещето ще бъде или мистик или няма да може да бъде християнин.”

Есетата в тази книга са плод на личния ми духовен опит, с който исках да споделя откровено онова, което видя като визия вътрешния ми взор и онова, което ми разкри вътрешния ми глас, освободен и неограничен от догми и общоприети заключения за нещата на човека и живота. Както поезията, така и есетата ми третират разновидни аспекти на християнската ми вяра, но имат за свой център две кардинални за мен явления: уникалното небесно-земно събитие на Живота, Словото и Смъртта на Христос и човекът като носител на божествен дух, който е личностния му Аз, свързващ го с Бога във вечен живот. Исках да си изясня значението за човешката душа и дух от възприемането на спасителната Истина на Разпятието и защо Тя е най-могъщото средство дадено ни от Бога да го осъзнаем в себе си, да се познаем като индивиди и ако можем накрая да се обожествим. Всичко в духовния ми опит е плод на изпитаното знание от медитациите, на изживяната вътрешна визия и на откровения на човешкия ми Аз. И ако читателят не може да възприеме онова, което съм изживял като вътрешно знание и визия за свързаността ни с Бога и с Христос, или го възприеме като прекалено свободно и неотговарящо на общоприетите догми на църквата и становищата на официалните теолози, да го приеме просто като лично духовно преживяване, като личен духовен опит, като личен път към божествената Истина. Казвам това, защото имам предвид кардиналните за мен теми на поезията и на есетата ми каквито са:

– темата за духа вложен от Създателя във всеки сътворен индивид, за да бъде личностният му Аз свързващ го с Бога във вечен живот.

– Заради този духовен Аз на индивида Бог е създал земния свят, за да може в изключителното значение на земните си съществувания, чрез редуващи се въплъщения на душата си, човекът да еволюира духовно, да се усъвършенства морално и накрая да се обожестви. Истината за човешкия Аз е потвърдена на много места в Евангелието, но аз ще посоча казаното от ап. Павел, дълбоко посветения апостол на Христос, който съвсем определено казва, че „има тяло душевно, има и тяло духовно”. А в 1-вото послание до Коринтяни казва: „има различни дарби, ала духът е един и същ. На всекиму се дава да се прояви у него духът за обща полза. Чрез един дух всички сме кръстени и всички с един дух сме напоени.” Но Църквата на вселенския събор в Константинопол през 869 г. отхвърля духа и приема, че човекът се състои от тяло и душа и до днес не е направила нищо за да реши този толкова съдбовен за всеки въпрос, особено с оглед на антидуховните заплахи на секуларистичното и атеистично постмодерно време.

– Друга тема, която може да смути читателя е мистерията за въплъщението на Духа на Христос в тялото на Исус от Назарет, описано много ясно в Евангелието на Йоан, когато Кръстителят кръщава Исус в реката Йордан и вижда как Духът на Христос слиза във вид на гълъб, остава върху Исус и чува гласът на Бога, който му казва: „Това е моят Син, днес Го родих”. Този текст от Евангелието на Йоан ясно разкрива, кога Духът на Божия Син се въплъщава в земния свят. А е и самопонятно, че бог като Христос, който е Второто лице на Троицата, единороден с Отеца, чиято могъща духовна сила с една мисъл връща зрението на слепия, или освобождава сакатия от парализа, не би могъл да се въплъти в едно новородено създание, защото потенциалността на духа му би го убила. Подобно въплъщение може да се осъществи само в зрялото вече и подготвено за тази цел тяло на избрания от божествения свят Исус.

– Може би читателят ще се озадачи също и от убеденото ми обяснение, че настоящия земен цикъл ще се осъществи в три предопределени периода, всеки един дело на едно от Лицата на Троицата: първият период като дело на Бога Създател, вторият на Сина Спастиел, а третият ще бъде дело на Светия Дух Възродител.

Някои читатели вероятно ще се затруднят при прочита на текстовете ми за описаните съдбовни събития, но без търсене на истинските отговори за тези особено същностни явления, постигането на личната човешка истина е невъзможно, а без нея са невъзможни и еволюцията ни, и духовното ни възраждане и обожествяването ни, като крайна цел на сътворения индивид. Да търсиш Истината на Неизразимия Бог е нужна не само вяра, но и простота на любовта ни към всичко сътворено. При подобно търсене човек влиза в контакт с божествения свят и постепенно осъзнава как Отецът живее и въздейства върху нас. И небесните вълни идващи от Безкрая, носещи импулси просветляващи душите ни, осъзнатите изводи, личните вътрешни откровения и изповеди пред нас самите, както и заключенията на вътрешното мистично търсене, станаха основата за написването на тези есета.

Но когато става дума за божествената Истина и Същност, които се ракриват само в дълбинното на душата, безпорно е, че тази Истина и Същност се разкриват по различен начин за всеки, с оглед индивидуалността на неговия Аз. Именно това е разбрал Христос, казвайки да бъдем свободни, когато търсим Истината. Тя има различни образи, а и всеки индивид има различен усет за нея с оглед човешката си природа. Разбира се, това не й пречи да бъде Едната Единствена Истина.

От друга страна съзнавам, че съвременното поколение живее в объркано и безпътно време в духовно и морално отношение, загубило е ориентир в съдбовния си божествено космически живот. Живеем във време на глобализирани материалистични, сетивни, атеистични и секуларистични „ценности”, създаващи масовия унифициран човек. Объркан от това постмодерно бреме, му е много трудно да се замисля за жизнено важните метафизически и духовни проблеми, които за него не са съществени. Съвременното постмодерно езичество, идолопоклонството пред материалното, сетивното и преходното са тъжния знак за примирението ни пред ставащия все по-силен произвол на злото. Живеем в апокалиптична епоха и понякога си задавам въпроса, дали не е може би необходимо да изживеем злините вилнеещи днес в света, за да успеем, в сблъсъка с тях да си възвърнем съзнателно и убедено доброто, за да се роди света на любовта, братството и правдата. От епохата на рационализма и на модерните и постмодерни времена, светът все по-малко се чувства християнски, губи съзнание, че е Христов свят. Имам чувство, че е настъпило равенство между вярващи и невярващи, за което допринесе и факта, че през епохата на комунизма, нацизма и техните мултипликации, се стигна до войнстващ атеизъм, до директно преследване на вярващите и на всичко което имаше духовен и метафизически характер. Следите от тези времена ги виждаме и до днес. Постмодерният човек е като блуден син, напуснал бащиния си дом, в който все още не се е решил да се завърне, защото е отчужден от духовната си същност и от чувството си за свързаност с Бога и с Христос. Той няма искрена вяра в Светлината и в Истината на Разпятието. Мисля, че християнството трябва да си възвърне онова, което загуби във времената на Средновековието и в атеистичната и невероятно материалистична епоха на последното столетие. Съзнавам, че за постмодерното ни поколение, отчуждено от духовното и метафизичното, ще бъде трудно да разбере как аз виждам, възприемам и обяснявам какво е Бог и защо вярвам с абсолютно чувство в свързаността ни с Него във вечен живот. Търсенето на отговор какво е Бог и особено търсенето на път към Него е преди всичко лично духовно изживяване. Всеки вижда и възприема Бог, както душата му Го търси и чувства с оглед на човешката си индивидуалност и нужда. Важното е да Го търсим искрено и с любов, да се доверим на свободата на духа си, на вътрешния си глас, на визията на медитациите си. Най-важното, което разбрах е, че трябва да търсим своя Отец с простотата на детето. Само тогава ще намерим верния път към Него и само тогава е възможно да разберем словото на вътрешния си глас и евентуално загадката на видението. Защото Бог твори в простота и се открива в простота. Изявява се във видимост или невидимост, в зависимост от нуждата на този, който Го търси и зове. Който силно иска да види Бога, лесно може да Го види в образ или без образ, в невидимо присъствие, в получено откровение, в дарена благодат, които само духът и сърцето на индивида могат да разберат. Невидимият Бог може да бъде видян и в човешки образ, когато душата копнее да Го види. Той е безкраен и се явява в безбройни образи, така както пътищата ни към Него са безбройни и най-различни. Но след Христос, Бог не е вече необясним, непознаваем, немислим за човешкия разум и дух. На Разпятието Синът ни показа и доказа най-същностното и най-святото от образа на своя Отец. И затова е трудно да се приеме, че човекът е създаден по образ и подобие Божие. Създателят се е самоизявил в сътворяването на човека, вложил в него зародиш от безсмъртния всемирен Дух, за да могат чрез този зародиш сътворените същества постепенно да станат съвършени и постепенно да придобиват образ и подобие на Бога, така както сътвореният земен свят изначално е бил духовен в същността и субстанцията си, но в хода на еволюцията си постепенно е станал физически и материален. В първото есе на книгата, обяснявам подробно как разбирам и възприемам Бога. За мен Той не е непостижим за разбиране и възприемане от индивида, Той е въздесъщият всемирен вечен Аз, чиято Същност е безкрайна Любов, безкрайна Светлина и безкрайна Свобода, творящ жив живот и живи същества и ръководещ всемирния космически ред, за да не се допусне гибелен хаос. Той е неизразим, но ни се разкрива по най-разнообразен и неочакван начин. Той е Едното Всичко изявяващо се в Радостта на Любовта и Мъдростта Си и в божествения Си импулс да сътворява зародиши на Красота. Безкрайната Му Любов е която Го определя като въздесъщ Аз, защото само Азът може да обича, да има нужда да изявява Любовта Си към някого или към нещо, да иска да бъде обикнат. И заради тази Любов е поискал човечеството да бъде неделимо от Него, да стане сродно с Него. И Любовта и Мъдростта Му търпеливо ни чакат да превърнем вложения в душите ни зародиш на вечен дух в свят богочовешки Аз, който сам и свободен да преобрази света в нова земя и ново небе, и възкръснал в Истината на Духа, Любовта и Свободата да сътвори Новия Йерусалим оповестен в евангелието.

Живеем в трудна кръстопътна епоха, която предлага само два възможни пътя на индивида – или да продължи падението си в бездната на злото, на егоизма, омразата и нищото или да се спасим в Христовата Истина за човека и битието. А това изисква, преди всичко, да сътворим с делата си същностното на божествената Истина в битието си с оглед конкретните човешки нужди на днешното време. И то може да бъде дело само на свободния дух на християнина. Затова е нужна всеобща действеност и активност на Църквата и миряните, която да има за цел обновяването на християнското знание и съзнание, за да ги превърне в ефективното оръжие на индивида за спасението му от злините на съвременния свят. За съжаление има проблеми за отпочването на подобна активност. Христовата Църква в автентичната си същност е дълбоко мистична, но се е затворила в догмата, традицията и конфесионалността и това не й позволява да действа с оглед нуждите на съвременния индивид. За това безсилие в утвърждаването на вярата и в борбата си с атеизма и постмодерния материализъм и секуларизъм, допринесоха и някои видни Отци на Църквата, като например Св. Августин, който в искреното си желание да трансцендира до абсолютност Бог, Го раздели от падналия в греховност човек и издигна в култ необходимостта от строгото му религиозно възпитание. Забравено бе казаното от ап. Павел: „Бог е Дух и там където е Духа на Бога, там е също и  свободата”. А в свободния дух е силата и смисловия импулс на Любовта, която идва от Бога, за да даде спасителното оръжие на човека, защото е непобедима.

Настъпило е време за християнско възраждане, за обновено единение на християните в духовната реалност на Църквата, вдъхновено от Словото и Смъртта на Христос и от себежертвената Истина на Любовта Му. Защото чрез Христос Любовта на Отеца се вля в човечеството и тази Любов вкорени човека в неговия Бог. Това спасително възраждане предполага преди всичко духовно събуждане, дело на обновено знание за това какво е всъщност човека като Божие творение, каква е същността на мистичното му единение с Отеца и с Христос, както и обновено съзнание, че Разпятието на Сина определи целта на земните ни съществувания – да станем сродни със Създателя си. Със Смъртта Си на Кръста Христос даде необходимия на индивида хляб, за да има сили да осъществи това съдбовно предопределение. Изкуплението извършено от Христос ни освободи от греховността, върна ни свободата, за да можем да разкрием божественото в човешката си същност и чрез делата си да сътворим Новия Свят на Духа, Любовта и Свободата, като ги превърнем във всемирна Истина. Човекът на този Нов Свят ще живее в Христос, ще вижда Бог във всичко сътворено и затова той трябва да се освободи не само от злото, егоизма, омразата и заслепилия го материализъм и рационализъм, но и от всяка догма и фундаментализъм, защото вярата е най-личностното, най-интимното изживяване на индивида и никой не може да казва на една човешка душа как да мисли, как да чувства и вярва. Време е и Църквата да се замисли за тази истина потвърдена от самия Христос.

За съжаление, днес голяма част от човечеството се уповава предимно на външния свят, а и много от християните се задоволяват с вялата си вяра почиваща на повърхностна конфесионалност. В постмодерното ни време това вече не е достатъчно. И растящото влияние на материализма, атеизма, бездуховния хуманизъм, секуларизма и злото само потвърждават моето заключение. Светът загуби съзнанието си за свръхсетивния свят, индивидът загуби съзнание за духовната си същност, категорично се отхвърля мисълта за Бога. Човечеството навлезе прекалено безразсъдно в материалното и сетивното, в преходното и нищото, в грубата себичност и нехае за съдбовната си свързаност с божественото.

Но имам усета, че започват бавно да покълват първите още слаби импулси да се търси път към друга култура и друг свят, които да преобразят настоящия. Това новораждане ще става постепенно и все повече ще се усилва и усеща. Живеем във време предвестник на Второто Пришествие, макар и още далечно и въпреки, че днес Князът на света е Ариман, чиято цел е да направи от човечеството бездуховни същества с нисши инстинкти и съществувания, в които господстват неверието, себичността, омразата, насилието, жестокостта и гибелната утеха в дрогата.

Новата културна епоха ще се зароди с осъзнаване на човешкия Аз във вечните Истини на Духа, на Любовта и на Свободата и с придобиването на едно ново съзнание за Христос, много по-дълбоко и възвисено от настоящето, който ще бъде осъзнат като жива субстанция, като откровение в най-висшия смисъл на тази дума и то ще отзвучи във всички области на живота и обществото. Тази нова културна епоха ще бъде божествено човешка, небесно земна, рожба на постигната хармония на човешкото с божественото. Тя ще бъде разбрана, когато определен, не голям брой индивиди започнат да развиват други душевни способности, различни от тези, които сме свикнали да приемаме за обичайни, ще започнат да развиват в себе си съзнателни способности за проникване в духовния свят и разбиране на свързаността ни с него. Тези способности ще започнат да се разпространяват през следващото хилядолетие и ще се развиват все повече. Новият свят ще бъде сътворен от Бога, от Христос, от импулси на Светия Дух и от осъзнатите в свободната воля на духа си индивиди. И център на този Христов свят ще бъде Красотата. Тя ще бъде неговия всемирен знак. Замисълът на Създателя е бил, сътворените от Него същества да създадат с битието си безсмъртна човешка красота чрез единението на духовния си Аз с Любовта и Свободата. И тази спасителна Красота да бъде дарена на отвъдните светове от сътворилия я индивид, за да бъде коренът на новата божествено-човешка Йерархия на Любовта, непозната досега във Всемира. Предназначението на човека е да осъществи именно този замисъл на Отеца. Той очаква богочовекът на бъдещето да утвърди своя Аз в живия живот на най-възвисената истина на Красотата – Любовта, която ще дари сътворените същества с усет за Несътворената Светлина, за безкрайност и вечност, за истинност и конкретното й явление ще бъде Новия Знак на Бога в безкрайната вселена, ще бъде победния знак на Абсолютното. Всъщност красотата като най-висша изява на човешкия Аз ще го направи абсолютен, а самата Красота ще стане Абсолюта на Божествено човешката Реалност, защото е възкресението на Аза и доказателството, че няма жив живот без божествен корен.

Затова искам тази книга да завърши с това, което съм казал по различни поводи и във връзка с представянето на мои книги – как мисля и чувствам мистерията на поезията. За мен тя е изразът и познанието на раждащ се друг живот, превръщащ преходното, скръбното и дори грозното в красота и в светъл образ на вечността, защото истинската същност на човека носи нещо неизразимо, тайнствено, сякаш е скрита искра от Абсолютното, затворена в преходното му тяло. Това стаено в същността ни Нещо създава душевните, духовните и творческите ни изживявания, то е присъствието на Бога в нашия Аз. То е импулса на душите в земните им пътища към Абсолютното, в постепенното им осъзнаване в съдбовната ни интимност и сродност с божественото. Познанието на Абсолютното е непосилно за индивида, но това, което е необходимо в земните му съществувания е усетът му за неизразимото да расте, и да го осъзнае като спасителна Тайна. Разкриването й е непостижимо за смъртните, защото същността й е свръхестествена. Но именно в осъзнаването на тази непостижимост, божественият свят сам ни разкрива важни неща от мистерията си. Затова всички автентични изкуства са мистични пътища към нов свят, под ново небе, както и мистични предчувствия за преход от настоящ към друг свят. Защото в истинското изкуство, вдъхновено от висш идеал, има вътрешна чистота и свят отблясък на божествен импулс. Затова според мен, изкуството на бъдещето ще бъде предимно метафизическо и мистично в същността си, но не преднамерено религиозно, тъй като ще носи вътрешно освобождение и дълбинни откровения на мисълта, чувството и прозрението.

С тази книга исках да дам своя скромен принос за вътрешното освобождение на душите ни от безмилостната пределност на материалното, рационалното и преходното, от бремето на греха и злото, и от сляпото послушание. Исках есетата ми да бъдат зов за преход към друг живот в нов свят, с друга истина и друга култура – светът на Втория Адам сътворен от Христос. Затова взорът им е отправен към утрешния ден, към откровението на изживяното, на преодоляното, на изкупеното, към откровението на новите Слънца на човешкия дух, защото съм убеден, че индивидът е предназначен да бъде неуморния безсмъртен съ-творец на Бога, на Христос и на Светия Дух в сътворяването на Новия Христов свят и на новите Христови души.





МИСТЕРИЯТА НА БИТИЕТО



„Онова, което е горе, прилича на

това, което е долу.”

       (Откровение на античната мъдрост)



Било е безвремие на несътворена всемирна Реалност, на безначална неведома Същност от Светлина и Тъмнина, стаили могъщи сили и безкрайна потенциалност. Реалност, в която несътворен вселенски Дух се вглъбявал в Себе Си, без желание за изява. Нямало е друго. Било е не-битие на необузданото Всичко, съществуващо изначално в стихийна свобода и хаотични пориви, подчинено на импулсите на Светлината и Тъмнината, съществуващо в несекваща дисхармония предизвикана от противостоенето им, довело метафизическата им същност и различната им истинност до всемирна несъвместимост. Резонно е да приемем, че в тази растяща несъвместимост, Вездесъщият Дух на Всемира, стаен в Светлината, изначално е бил вглъбен в собствената Си природа, в потенциалността на Същността си.  Вглъбеност, в която осъзнава господството Си във Вселената и божествената Му природа Го разграничава все по-осезаемо от Тъмнината. Възприема я като свой антипод, като „другото”, в което също има метафизическа потенциалност, но с друго съзнание, с друга воля и с други изяви. И в решителното Си разграничаване от Тъмнината, във всемирна самотност на Свободата си, Той се самосътворява в Същността Си като Вселичностен, Всемирен Дух, като Първия Вездесъщ Аз в безкрая, концентрирал в Себе Си вседуховността, всеистината, всемъдростта, всепотенциалността и всекрасотата – стаените в Него Корени на битието, дали импулс на Чувството му за необходимостта да излезе от общата всемирна душевност и да утвърди свободния Азов Принцип в битието. Самосътворил се е осъзнат в господството Си Бог, непроменим и неизразим. Той е едновременно Вечността и Изначалието и Негово творение ще бъде всичко, което е носител на жив живот. Индивидуализирането на Същността и Образа Му Го утвърждават като върховен всемирен Аз, като Бог на световете, на съществата, на битието. И това предопределя върховенството на всемирния Азов Принцип като Цел и Смисъл на човешките съществувания.

Самотната въздесъщност на божия Аз, Свободата и Потенциалността Му, вероятно пораждат порива Му за изява, за свята нужда да твори живот в Истина, в любов, в красота и доброта за съществата, които замисля да сътвори, и които да бъдат неделими от него. И ликуващата му жажда за творителност става могъщият импулс на Духа Му, замислил земния свят за душите живеещи в покой във всемирния безкрай, чувстващи се като част от Обща Душа, а не като души носители на свободен Аз, предопределен да се възвиси духовно и морално в човешките си съществувания, за да стане сроден със своя Отец. И когато създава човека ще иска да види в него свое подобие и влага в душевното му тяло, зародиш от своя божествен Дух, за да бъде безсмъртния му човешки Аз свързан с Бога във вечен живот.

Въпреки че е вездесъщ Аз, Създателят не може да бъде определен само като най-висшата личност във всемира, защото в Неговия Аз е единността на Цялото, на Единното Всичко – Цялост и Единност споени от силата на Любовта Му и от същността на Светлината, която става свойствената и най-интимна Негова природа и вездесъщото Му битие на Бог ще бъде в несътворената й природа. Това я пресъздава като най-дълбоката мистерия на Всемира, изгряла в сиянието на Божия Аз. Тя е над всичко и във всичко, защото Той е в нея. Чрез нея Той ще бъде във всяка душа, във всеки човешки Аз, чрез нея ще върши чудесата Си, чрез нея ще ни отдава Себе Си и тя ще бъде неизразимия израз на търпеливата Му Любов.

За неделимостта на Бога от Светлината говори ясно и категорично ап. Йоан Богослов в Първото си съборно послание 1:5: „Благовестието, което чухме от Сина и ви възвестяваме, е това, че Бог е светлина и в Бога няма тъмнина”. Това откровение бе доказано и от чистото висше явяване в светлинно тяло на Бога и на единородния с Него Христос, в земния свят, на избрани от Тях посветени личности. Бог се явява на Моисей „в огнен пламък изсред една къпина. И видя Моисей, че къпината гори, но не изгаря”. И когато Го пита какво е името Му, Бог отговаря: „Аз съм вечно съществуващият”, като с този отговор потвърждава неделимостта на вселичностния Си Аз от вечната несътворена Светлина. А след смъртта Си, Христос се явява неколкократно на апостолите си в светлинно тяло. В тяло от светлина се явява и на ап. Павел, когато е на път и наближава Дамаск и „изведнъж го огрява светлина от небето и чува глас, който му казва: „Савле, Савле, защо Ме гониш? Аз съм Исус, който гониш. И лицето Му сияело като Слънце.” Споделям тези събития така, както са описани в Библията, защото те говорят недвусмислено за неделимостта на Бога и на Христос от Светлината. Според Плотин, „тя е винаги чудо и ние не знаем, че тя е навсякъде. Важното е душите ни да са готови да я видят в себе си или вън от себе си, защото, когато видението е духовно няма разлика между вътрешна и външна светлина.”

Самосътворил се във всеистинската природа на Светлината и във вседуховната Си субстанция, Бог е безначален и безкраен, но е изначален като Първия единствен по рода Си вездесъщ Аз в Безкрая, осъзнат в личностната Си Същност като Повелител на Светлината и Безкрая, от когото ще започне всемирното битие. Това истинно съзнание поражда в Него вяра в свободата Му и тя създава несекващия Му порив да пресътвори Своята Истина в жив живот. И с всемогъщата Си сила, с вдъхновената Си мъдрост и със съзнание за вездесъщността Си, ще превърне волята на своя Аз в Словото, с което ще твори светове и същества в Простотата на свободата, мъдростта и радостта Си. Ще бъде Неизразимото, Неизчерпаемо Всичко, Принципът на всичко сътворено, Центърът на Едното Цяло, споено от силата на Светлината. И това Го прави Абсолютен, Истински, Неизразим и никой не може да Го определи и обясни освен с думата Бог. Само Христос ни показа кой и какво е Той в коренната Си Същност. Истинският Му завършен образ ще бъде неизразимото единство на Святата Тройца, чрез която ще движи и ръководи живота във Всемира, в предоставената свобода на всичко сътворено, допускаща сблъсъка между разновидно създадените светове и същества.

Родил се е всеистинен, всемъдър и всемогъщ Бог, който в радостта от вселенското Си самосътворяване осъзнава дълбокия смисъл на свободата и открива първата Си битийна Истина: че е вездесъщият Дух на Безкрая, че е Азът носител на всеистината на Светлината, която вече се самосъзнава в Него. Това вътрешно откровение и радостната мъдрост на вседуховната Му Същност, събуждат в Него святия порив да твори жив живот в хармонията на вселенско всеединство. И този порив поражда в Него ЛЮБОВ и тя става сърцевинната Истина на творителната Му самоизява. Ражда се в Безкрая Божията Любов и тя ще бъде вечния духовен Център на Светлината. Чрез нея и с могъщата й сила Той ще стане Създателят и Духовният Отец на светове и същества, на които ще бъде личностната Истина, духовната субстанция и материално формалната природа, в хармонията на Единното Всичко. Ще свърже Любовта и Светлината с Духа, който по-късно ще я вложи като зародиш в душата на индивида, за да създаде със силата му личността на човешкия Аз. Започва Божието Сътворяване на живия живот. То ще бъде несекваща самоизява и в нея Любовта на Отеца ще се проявява постепенно в пълната Си мощ, благодат и мъдрост.

Осъзнавайки, че в безначалния безкрай е нямало друго освен небесните сили на Светлината и Тъмнината, Създателят ще твори възжеланото от Духа Му битие и създава всемирния принцип на сгъстяването, уплътняването и втвърдяването на Светлината, за да го превърне в средството, във феномена на творителните си изяви. Всъщност материята, физическите светове и техните форми и видове и човешкото тяло не са се създали от някаква вътрешна същност, а първоначално са били създадени от сгъстяването на Светлината и впоследствие и от цялостното устройство на Вселената. Любовта, Светлината и Свободата са трите сили, които пронизват всичко сътворено: Любовта като въздесъщата съзидателна сила на Бога, Светлината като външната материално физическа потенциалност и Свободата като импулс за творчески жив живот. Тези сили не действат отделно една от друга. Вълните на Любовта и Свободата се вплитат във вълните на Светлината, защото без това единство човечеството не би постигнало предопределената цел на Сътворението. „Всяка материя на земята е кондензирана светлина. В материалния свят не съществува нищо – под една или друга форма – което да не е кондензирана светлина. По своята същност материята е кондензирана светлина, човешкото тяло е кондензирана светлина.” Това е казала мистичната мъдрост на древните мистерии. Тя ще остане валидна до края на този земен цикъл и човешкото познание ще я преоткрие и утвърди в реалния живот и в дейността на индивида.

С могъщата неизчерпаема сила и субстанция на Светлината, Бог ще създаде космическите светове, материята, земния свят и физическото тяло на човека. Но коренът на създадените от Светлината светове и същества е Любовта на Отеца. Всичко сътворено е пронизано от тази Любов, тя движи битието и еволюцията на индивида, тя ще породи в него душевност и духовност, както и стремеж към себепознание и морално възвисяване. Затова свързаните в единност Любов и Светлина са дълбоко сляти с всичко сътворено, защото Създателят е предопределил Земята да се превърне в планетата, на която да се самосъздаде човечеството на Любовта и Свободата, което без тяхната сила не би осъществило целта на Божия замисъл. Затова Любовта трябва да расте в душите, докато освободи индивида от силите на Тъмнината, той трябва да я изстрада, за да прозре и обикне нейната противоположност Светлината. Тогава ще осъзнае себе си, битието и света в истинската им същност, такива каквито са замислени от Създателя. Тогава ще прозре и истинската природа на Божията Светлина.

След като Любовта става дълбинния корен на творителната Му самоизява, като първа нейна рожба Бог сътворява Сина от Същността Си. Сътворява Христос – архетипа на възжелания от Духа Му бъдещ човек. След това създава небесния свят в неговата разновидност и множественост. В него влага мощни духовни импулси, които ще се пораждат един от друг. Свързва ги Любовта на Отеца и на Сина и сблъсъците им със силите на Тъмнината. Създава и първите духовни йерархии, които са му необходими, за да създаде световете и реда във вселената и утвърждава хармонията на Вечното Движение в живия всемирен живот. И всичко това е Бог в разновидността на Своята Истина, на Своята Цялост, в чиито център е святата духовна Същност и Мощ на вездесъщия Му Аз. И заедно с Христос създава земния свят, в който мъдростта и живототворящата им енергия действат като динамичен  живот във вечно движение и вложен в него еволюционен импулс. Земният свят е откровение, символ и принцип на духовния свят. Два свята, които са един всемир – единият духовен и вечен, другият съществуващ като сътворен от първия в материален образ и физическа същност, предназначен да бъде света, в който човешките души, в редуващи се земни въплъщения да се усъвършенстват и да действат като осъзнати или неосъзнати сътрудници на Създателя.

Бог и Христос ще ръководят този свят чрез Светия Дух, който е индивидуализираната и импулсирана от Отеца духовна същност, субстанция и творителна сила на Светлината, на който Синът ще бъде „сърцето”. Този Свят Дух ще бъде иманентното им присъствие във всичко сътворено, ще бъде вечния Божи корен на всяка човешка душа, на всеки човешки дух, ще бъде неумиращата божествена сила поддържаща битието във Всемира. Той ще бъде съзидателното Средство на Създателя и на Христос, с което ще ръководят вселенския живот и еволюцията на световете и видовете, ще балансира последиците от несъвместимостта на Светлината с Тъмнината, като ще действа дисхармонията в битието да доведе човечеството до абсолютна хармония и до определената крайна цел на Сътворението – обожествяването на човешкия род. Затова Святият Дух е Третото самостойно лице в единния лик на Троицата, и когато Христос ще се въплъти в земния свят ще го възвести като бъдещия Утешител на човечеството, като Светия Дух на Истината, който в последните времена на този земен цикъл ще помогне на индивида за духовното му осъзнаване в Бога, в Христос и във вечния живот.

И настъпва времето на най-възжеланата самоизява на Бога – сътворяването на същество, в което да изрази Себе Си, което да бъде сродно и неделимо от Него, свободно като Него, предназначено да стане Негово подобие. И Бог и Синът предопределят в земния свят, който ще бъде едно с небесния, човекът да се ражда и умира, като същество носител на тяло и душа, и в него разделен от своя Създател, сам и свободен да се самосъздаде като богоподобна личност. Затова, след като създава човека, като същество с тяло и небесна душа иска то да бъде свързано с Него във вечен живот и влага в душата му живототворителен огнен дъх – зародиш от абсолютния всемирен Дух, който да бъде личностния му дух, който в земните и в небесните си съществувания да се утвърждава като безсмъртия му човешки Аз. Именно чрез този човешки Аз Бог пребивава в дълбинната ни същност, чрез него да се познаем в себе си и в своя Създател и накрая чрез него да се обожествим. Този Аз е божественото в човешката ни същност, той е центърът на душата ни. Затова можем да кажем, че коренът на индивида е божествен, но самият той не е божествен – предназначението му е чрез този корен да стане божествен в свободата на редуващи се земни съ