Аз... и Пикасо

Двама Титани на Духа си дават среща на Земята. Знаменитият български художник и творец - Димитър Казаков - Нерон и Георги Изворски преплитат съдбите си. Два огъня, които правят клада, която се превръща в пожар, горящ в сърцата и умовете на хората.
Творецът в един напрегнат ритъм на живот и творчество обменя идеи, мисли, чувства и дела с Изворски, което превръща общуването им в сплав от Дух, Изкуство и Култура.
Тази книга е един своеобразен, оригинален Наръчник на Твореца и на Човека, тръгнал по Пътя на Духа. Написана със стил и Дух, с обичливо чувство за хумор, абсолютно задължително за човека на Духа, "Аз... и Пикасо" ни въвежда в една истинска Творческа Работилница на Живия Живот на Огъня, в който горят истинските Творци.
Георги Изворски предава точно и неподправено словото и изказа на големия художник, като очертава характера и живота на една изключително нестандартна личност.

Георги Изворски
Аз... и Пикасо
Наръчник на твореца

През последните няколко години, не минаваше ден, той да не ни посети. Идваше за пет минути
или час. Понякога по два-три пъти. Появяваше се внезапно и си тръгваше внезапно. У него тлееше въ-
трешна свенливост, случайно да не се е натрапил.
Задаваше се от ъгъла на нашата къса уличка „Летец“ със специфичната си, небързаща походка. Бе невисок
на ръст, закръглен, с доста пооплешивяло теме. Носеше таке, по-рядко каскет или любимата си широкопола
шапка. В топлите дни не се разделяше с прословутото си колело, което буташе от своя дом до нас. Разстоянието
бе около двеста крачки. Положително бе пресметнал, че качването и слизането от колелото, ще го затрудни
повече, отколкото извървяването на маршрута. Обичаше да ходи пеша. Но с годините до гърдите му успяваше
да си пробие път все по-малко количество въздух. Виждах го често да се задъхва. Да вади бързо пулверизатор
от джоба си и да го насочва към устата.
В някои чисти, ясни и наситени с озон дни се чувстваше съвсем добре. Личеше и от настроението
му. Ставаше весел, два пъти по-разговорлив, кроеше планове за далечни пътувания, за разходки сред природата, която много обичаше. Обмисляше големи творчески начинания.
В такива здравословни дни влизаше бодро в двора, поздравяваше с неподправена радост баща ми. Нетърпеливо крачеше напред-назад или сядаше на пейката пред къщата. Веднага заговаряше делово.
Умееше да достига бързо до сърцевината на нещата и ги излагаше вярно, без заобикалки.
У дома рядко говорехме за изкуство. А той не обелваше дума, ако не го предизвикаш или направо да го попиташ за мнението му. Всъщност, всичко по реда си. Ще разкажа, докол кото ми позволяват силите и литературните възможности, ясно и истинно живота ни. Не претендирам за абсолютни подробности и точност. Все пак, ще се
стремя към това.
В началото се налага – за повече спретнатост – да опиша мястото и атмосферата, в които живеехме и
които завари художникът при преселването си в Божурище. Та нали околния свят се отразява на човека и нещата в него са странно обвързани и взаимозависими? Ще спомена няколко думи за този свят, а покрай него и за себе си.
Когато бях дете, десетина-петнайсет години след Втората световна война, нашата къща белееше в самия край на селището. На юг от нас – отвъд уличката – се издигаше училището. Наоколо – ливади и тук-таме някоя невисока къщица. Цялото село наброяваше не повече от петдесет. Построената от дядо ми е една от първите десетина.
Имаше немалко държавни постройки. В началото на века мястото било прочуто с крайпътните си ханове, кръчми, механи. Някои казват, че наброявали четиридесет. Други – двайсет. Трети – дванайсет. Баща ми помнеше десетина. Пил съм в старото кръчме на бай Фердо, сетне поето от сина му Денчо. Познавах добре и пет-шест други постройки по главната улица, които имаха специфична архитектура и подредба на крайпътни ханчета.
Белградското шосе разполовяваше Божурище на две – военен и цивилен район. Живеехме в цивилния. В северния прозорец на всекидневната ни се извисяваше стройният комин на химическите заводи при гара Костинброд. Лете ходех пеша дотам. Майка ми е от Костинброд и аз често гостувах на баба и дядо. На около километър от Божурище, в тая посока, между двете железопътни линии (първата: Перник-Волуяк, втората: София-Калотина-Белград) е минавал Големия Римски път. Тогава из полето още се търкаляха парчета от едри червени каменни плочи, с каквито е бил настлан някога. Там се простира и местността Божура. Всяка пролет, освен с дъхави полски треви, тя се изпъстря с големи бели маргарити. А край река Църна бара цъфтят омайни, особено редки и красиви полски божури. Именно от тях селището носи своето име.
Легендата разказва, че по време на Сръбско-българската война от 1885 година, неприятелска част успяла да стигне чак дотук. Но била напълно унищожена. Много жертви дали и защитниците. На следващата пролет – от кръвта им – поникнали божурите.
Героични, епични са боевете на младата българска армия при Сливница и Гургулят. Там има пантеон. Но вечният пантеон на безстрашните български синове край нашето селище са алените божури. Те разцъфтяват винаги преди изгрев – като утринни звезди.
Божурище не се слави само с красивите си майски цветя. То е люлката на българската авиация. Тук е първото летище у нас и на Балканите. Първият държавен конезавод, снабдявал с коне българската ар-
мия дълги години.
В края на 19 век (по-точно 1897 г.) обикновената конюшня на Н. В. Фердинанд Сакскобургготски станала Държавен конезавод. След десетина години започнал и строежът на летището, изцяло по германски проект и с германско
съдействие.
Цял живот съм бил потопен в тая авиационна атмосфера. Израсъл съм с рева на аеропланите. Обичам небето и хората, свързани с него. Във всеки дом имаше снимки на усмихнати мъже край самолети или машини в полет. Набиваше се в очи и дървено портретче, върху което бе прикрепена, излята от алуминий, глава на авиатор с боне и вдигнати над очите предпазни очила. Отдолу – аеропланно витло, също алуминиево.
Официално е прието, че Божурище започва да се заселва през 1900 година. Тази информация изпъква над
входните врати на държавните сгради по онова време. Но, както споменах, в края на 19 век край Белградското шосе имало само ханове. Съдържателите били предприемчиви люде от околните села: Гурмазово, Пожарево, Пролеша, Хераково. Първите заселници купували земя от местните селяни и строяли къщите си. Те работели в Държавния конезавод или на аеродрума. Заради плаца на летището изместили коритото на река Гурмазовска. Старото ѝ корито бе дълбок дол, който минаваше близо до училището.
Ние, децата, зиме се пързаляхме там. Пролет и есен когато дерето се пълнеше с вода, правехме салове и плавахме до насита. Новото корито минава в западния край на селището. Успоредно с него върви асфалтов път до най-близкото село – Гурмазово. Старото място на това селище било на около петстотин метра североизточно от днешното и се е наричало Богатово. По-късно се преместило нагоре по течението на реката, за да се отдалечи от опасния Римски път.
Нарекли го Гурмазово, по името на човечния и толерантен към българите турски първенец Гурмаз бей, който бил женен за българка.
На мястото на сегашния т.нар. Нов квартал на Божурище, в средата на миналия век, имало татарско село. Татарите били прочути разбойници, които грабели из околните села – добитък, земеделски инвентар, реколта. Нерядко отвличали и озлочестявали моми и невести. Това омръзнало на поробените. Свободолюбивият, справедлив дух на шопите сиказал думата. В безлунна, непрогледна есенна нощ татарското село пламнало от четирите краища. Сред
адската светлина на зловещото зарево мъжете били изклани до крак, а жените и децата натоварени на каруци, изгонени.
Божурище открай време е военен гарнизон. Освен Военния завод има доста поделения. Винаги съм смятал, че нашето селище е една малка Америка, в най-истинския смисъл на тази дума. Наистина, кой свестен човек, без жизнено важна причина ще остави родния си дом доброволно и ще се пресели другаде? Само една надежда? Най-малкото трябва да има неукротим авантюристичен дух. Америка е заселена деветдесет процента от авантюристи, полупрестъпници и престъпници. Останалите десет процента също не хранят дълбоко уважение
към закона. Това важи и за Божурище. С всяка изминала година след 1960-та, то все повече и повече се разрастваше. Заселиха се най-напред някакви македонски фамилии. Дойдоха изгонените и разпилени кулчани,
заради тъй нар. Кулски събития от първите години на социалистическото „благоденствие“. Като цунами
връхлитаха бежанци, гонени от миграцията. Врачанско, Плевенско, Шуменско, Варненско, Бургаско,
Кърджалийско, Благоевградско, Петричко, Гоцеделчевско. Не! Не съществува кът в България, откъдето
да няма преселник в това селище. Факторът бе един-единствен, но значителен. Можеш да получиш жителство в Божурище, местенце на десетина километра от пъпа на столицата. Но софийко жителство – не! Съвсем уместно
моят приятел Байрактаров отвръщаше на ония, които го зовяха провинциалист и селянин: „Вярно е, провинциалист съм и селянин! Взеха нивите на дядо ми в Люлин, за да ви направят панелите за живуркане!“
А хората прииждаха. И всеки, който има смелостта и мъжеството да зареже всичко, тръгвайки само с дрехите на гърба си, притежава изключителни човешки черти. Твърдост и вяра, приспособимост, жизнеспособност, деловитост, трудолюбие, предприемчивост. Дарба в някаква област (та дори и в престъпността – неслучайно мотел „Божур“ се прочу печално в целия свят).
Божурище – концентрация на изключителни личности. В такова пространство живеехме с Казаков. Не
правиш впечатление, ако си нестандартен при нестандартните. На такива индивиди им лепваха етикет
„шемети“. И толкоз.
Около нас сновяха над четиридесет творци на изкуството – художници и скулптури – от които половината с академично образование. Двойно повече бяха поетите, писателите, журналистите, музикантите. Без да смятам гъстото присъствие на учители, различни чиновници, военни и ченгета с подчертана интелигентност. На педя земя бе наблъскан огромен интелектуален елит. Това не можеше да не окаже влияние на цялостния обществено-икономически и културен живот на селището. Сравнявам го с Америка. С чиста съвест мога да го нарека и Монмартър. А инак е забравено от Бога. Имам чувството, че живея на пристанище. Нито в град, нито в село. Може би е единственото място в България, където нямаше църква, нямаше гробище. Доскоро липсваше и свещеник.
„Тука сме безсмъртни!“ – шегувахме се помежду си. Три пъти се определят парцели за гробище. Тъй като не се
полага първият гроб, местата ги използват за друго. Божурчани ги поглъщат „Вечните домове“ в Пролеша и Гурмазово.
Някога, за църква бил определен обширен парцел в центъра на селото, подарен от Крум Попов, гурмазлия. Заможен и образован човек, милеещ за ближния... Вместо църква, на това лично място построили училище. Със съгласието на дарителя, разбира се. Тоя човек се извисявал по дух и ум с цяла глава над другите. Наложило се да бъде „скъсен“ при т.н. „деветосептемврийска социалистическа революция“. Извели в късна доба „кулака‘‘. Разстреляли го без съд
и присъда по черния път от Гурмазово за Банкя. А старото училище, построено само за една година, издига снага като негов паметник. Интересна е историята му. Зимите на 1930-та, 31-ва и 32-ра година били дълги, мразовити, люти. Децата учели в някакъв авиационен склад – студен и неприветлив. През топъл пролетен ден на 1933-та фелдшерът на летището Васил Шуманов, начетен и делови мъж, директно предложил на тогавашния кмет Георги Леков да започне строеж на училище на обществени начала. Създава се веднага Строителен комитет, който начева
финансова акция. Изнасят се вечеринки, разиграват се томболи и всички постъпления се внасят в касата
на комитета. Помага и тогавашния министър на търговията. Много са волните парични дарения от во-
еннослужещите и работещите в Държавния конезавод. Включват се и селяните от четирите околни села.
Първата копка е направена на 24 май 1934 година – Денят на славянските просветители Св. св. Кирил и Методий. На 24 май 1935-та училището разтваряврати. То носи името на един от първите български летци, безстрашният пилот Христо Топракчиев, загинал при изпълнение на воинския си дълг. Сега до старото школо има просторна нова училищна сграда и физкултурен салон.
Главната улица на Божурище бе старото шосе София–Белград, настлано с обикновен сив паваж от витошки камък. От двете страни на пътя растяха диви кестени – от портала на аеродрума чак до махала Сидна (сега преименувана
„Максим Горки“). Пролет кестените плаваха като истински ниски бели облаци с омаен аромат. По шосето извън селището, се редяха тополи. В махала Сидна техните сенки трептяха над гладък бетонен участък, където обичахме да караме колелета, и ролкови кънки. В районите на летището и конезавода имаше две казина. Това на летците, построено през 1919 година, бе здрава, висока сграда в стар баварски стил. Тя и досега стои, реставрирана и превърната в дом на културата.