Банкстер. Накъде текат медът и млякото

Бивш частен банкер проговаря

Млад мъж, едва 20-годишен, току-що завършил университета и пълен с енергия, заминава за Цюрих с една единствена цел: да стане банкер и да спечели големи пари.

Онова, което в началото не предполага: още от първия ден неговите шефове и ментори го подготвят за по-високо ниво и стъпка по стъпка го въвеждат в международните кръгове на банкстерите.

Тази книга е написана от човек, който в стремежа си към парите и властта твърде рано се сблъсква с неща, които хората на неговата възраст познават само от холивудските филми. С дързък младежки стил той ни въвежда зад кулисите на висшите финанси, описва как заедно със свой приятел е основал дружество за управление на активи в Цюрих и чрез тази фирма е вложил на печалба германски и чуждестранни мръсни пари на стойност над един милиард евро. Освен това разказва за работата си с известни и публично признати големи банки. Като в криминален роман ни представя срещи с членове на клубове като Цум Ренвег и Кръглата маса, за брюкселските финансови лобисти от Сюис Файнънс Кенсъл и Европейска финансова служба на Кръглата маса и как по поръчка на своите ментори помага за изнасянето на остатъците от уж безследно изчезналите милиони западни марки, изплащани за режима на ГДР. По-нататък разкрива схемите на индустрията за укриване на данъци, посочва имената на клиенти и техните помагачи от висшите политически кръгове, като сякаш между другото споменава и някои останали досега неизвестни перачи на пари, като разяснява на разбираем език техните трикове и хватки. 

Хано Фоленвайдер

БАНКСТЕР

Накъде текат медът и млякото

Съдържание

Предговор

Глава 1. Пътят към сенчестата зона

Глава 2. Да туриш крак във вратата

Глава 3. Революция на нихилизма

Глава 4. Робин Худ ООД &Cо.

Глава 5. Пер Щайнбрюк с камшика

Глава 6. Последните западни марки на Ерих Хонекер

Глава 7. Четирима славни мошеници

Глава 8. Стратегии за избягване на данъци – част първа. Жан Клод Юнкер и 340-те разбойници

Глава 9. Стратегии за избягване на данъци – част втора. Обама, един сандвич, двама ирландци и един холандец

Глава 10. Досиетата от Панама, или: стара шапка с нова джуфка

Глава 11. Пари: пране, сушене, влагане

Глава 12. Алчността е нещо хубаво!

Глава 13. Rien ne va plus

Интервю с Ян ван Хелсинг

За автора

Предговор

Банковият обир е работа на дилетанти. Истинските професионалисти основават банка.

Бертолт Брехт (немски лирик, 1898-1956)

Макар че самата дума го внушава, „банкстер“ не е само синоним на престъпен банков служител, а далеч повече визира членовете на съществуващото около нас паралелно общество на индустрията за парично размножаване. Банкери, съветници, адвокати, предприемачи, дори журналисти и политици – всички могат да бъдат банкстери, а мнозина наистина са такива, без ние да знаем. Отлично знам какво говоря, защото самият аз бях банкстер.

Едва 25-годишен вече бях собственик на малка, но призната в търговските среди консултантска фирма на оживено място в Цюрих. Основните пера в дейността ни бяха начини за спестяване и укриване на данъци, черна каса (безотчетни средства), пране на пари. Клиентите ни бяха германци, австрийци, холандци, гърци – всъщност от цял свят.

Моята фирма беше изпратила зад гърба на финансовите служби над 1 милиард евро в сигурни трезори. Бях сред най-едрите риби от сенчестата страна на финансовото стопанство и вероятно никога не бихте чули за мен, ако не прочетете тази книга. Със сигурност нямаше да научите и повечето от онова, което тя разбулва.

Можете да проследите моята история. Тя разказва за двулични финансисти, алчни мултимилионери, корумпирани политици, коварни съветници и безотговорни предприемачи – за хватките и триковете на легалното и нелегалното умножаване на парите – но също и за остатъците от уж безследно изчезналите милиони западни марки за режима на ГДР, за нацистките златни кюлчета и гигантската индустрия за укриване на данъци, която годишно ощетява Европа с най-малко 1000 милиарда евро.

Пътят към сенчестата зона

Който твърди, че когато го питат за Швейцария, първо се сеща за планини и шоколад, или лъже, или е безкрайно наивен. Ако не гледа света през розови очила и не разкрасява излишно нещата, по-скоро мисли за банки, пари и лукс – е добре, вероятно и за комичния местен диалект.

Когато на 20-годишна възраст взех дипломата за бакалавър, моментално обърнах гръб на Германия – с пълното съзнание, че в добрата стара федерална република никой не може да забогатее с честен и упорит труд. За мен това изобщо не беше перспектива. Цялото ни семейство се състоеше от работници – честни хора, които поколения наред бяха изграждали малък и сякаш свещен свят – къща с градинка, две малки коли, понякога отпуска на Северно море; по селски простодушни, с любезни съседи, местни дружества и всички неща и дреболии, които ненапразно наричаме еснафски.

По онова време тези неща не значеха нищо за мен. Още дванадесет годишен мечтаех за големи мангизи, за лукс и за онези, които булевардните списания описваха като „затънали в разкош“. При това неслучайно избрах Швейцария. В онези години английският ми беше твърде мизерен – можех най-много да си поръчам обяд или да се осведомя как да стигна донякъде – а в Швейцария говореха немски. Поне така си мислех, докато веднага след границата някакъв кондуктор се осведоми „ш кой акъл шъм ша кашил ш такъво билетше в първа клаша“.

Първата си стая наех в Горен Цюрих, на около двадесет минути с влак от централната гара. Нищо особено, на най-горния етаж в един бетонен блок, където през зимата отоплението не работеше, а през лятото вонеше на плесен. Дървените прозорци откъм наветрената страна почти се разпадаха, а за кухнята – какво да говорим: веднъж когато фурната на печката от 60-те години беше загрята до 200⁰ С, вратичката се откачи от пантите и остана в ръцете ми… С две думи – второразреден приют за социално слаби, които нощно време крещяха от прозорците, шумно си разменяха проститутките или към пет заранта ритаха тенджери из коридорите.

В началото разполагах само с разрешително „L“ като гражданин на ЕС, валидно за една година – нещо като пробна „зелена карта“. С подобна атестация беше вече достатъчно трудно да намеря покрив, така че не можех да се оплаквам – 1850 швейц. франка „топъл“ наем за две стаи с кухня (тогавашни 1275 евро) беше твърде изгодна цена за жилище близо до Цюрих.

За съжаление към 2005 г. положението на швейцарския трудов пазар не беше цветущо. Тогавашните ми несръчни опити да постъпя в някоя банка поне като стажант удряха на камък още при портиера. Очевидно в Швейцария не ме очакваха с разтворени обятия. След около три месеца и грубо деветдесет кандидатствания парите ми бавно, но сигурно свършваха. Затова разширих стратегията и потърсих работа, която да ми донесе полезни познания за бъдеще, нещо като първоначален професионален опит. В крайна сметка станах ръководител на един екип, който се занимаваше главно с промоции и продажби на телекомуникационна и електронна техника. По онова време невероятно се гордеех с работата си. От самото начало ми бяха подчинени 30 сътрудника и постоянно рекламирахме 25 магазина от Цюрих до Източна Швейцария. Заплатата ми беше 5000 швейц. франка (към 3450 евро) – около средната за местните условия. Освен това служебна кола и режийни. Най-важното обаче беше усещането, че ми се слуша думата.

Истински прозрях тази фирма едва след няколко години. Какво можеше да се очаква от младеж без особен управленски опит и с минимални професионални знания, поставен на такава висока позиция? Естествено глупости! Отношението на фирмата съм сътрудниците беше всичко друго, но не и любезно. Промоутърите бяха награждавани с добри комисиони, но часовата ставка беше нищожна, така че дори малцината успяващи бързо напускаха. Сътрудниците постоянно бяха пришпорвани да приключват сделките и фирмата сякаш не се интересуваше как точно става това. Който не влизаше в релсите, го уволняваха. По онова време подписах толкова уволнения, колкото през целия си живот – при това повече от половината без предупреждение и на място, а за няколко отсъствия – направо чрез есемес. Цялата конструкция, на външен вид толкова сериозна, беше нищо друго освен луксозна амбулантна търговия, която имаше за клиенти няколко водещи фирми.

Но не само сътрудниците бяха изстисквани като лимони. Знаехме, че мнозина от промоутърите сключваха фиктивни и направо фалшиви договори, за да си осигурят комисионите. Докато делът на сторнираните от клиента поръчки беше под 10%, всичко беше в „зеленото“ и комисионата въпреки това се изплащаше. Цялото шоу се оправдаваше с обосновката, че заключителният контрол е твърде скъп и неизгоден. По-хитрите бързо усвоиха този трик, но пък не бяха толкова много.

Със съвсем малко изключения сътрудниците се набираха от трайно безработните, самотните майки, студентите, необразованите, чужденците от разпадналата се Югославия, бившите затворници – имахме и някаква шизофреничка. Можете да си представите какъв трудов морал изповядваше този „каймак на обществото“. Но на фирмените клиенти им беше все едно, те искаха само присъствие. И понеже продуктите им се продаваха добре без никакво съдействие, от промоутърите не се изискваше да бъдат гении, за да постигат необходимите резултати.

Моята задача като „шеф на екип“ или според визитната ми картичка „Ръководител продажби“ беше нещо средно между надзирател на корабни гребци и възпитател на недорасли или умствено изостанали хлапаци. През деня пътувах от едно място до друго и проверявах дали промоутърите са посетили адреса, дали са прибрали щанда, дали спазват лична хигиена и облеклото им отговаря на предписанията.

Изобщо не преувеличавам! Много пъти ми се е налагало да пращам обратно по домовете смърдящи и некъпани колеги – хора, които сякаш никога не бяха виждали четка за зъби или имаха петна под мишниците като колоездачи, току-що завършили пореден етап на Тур дьо Франс… Нерядко се обаждаха побеснели управители на магазини с „молба“ повече да не им изпращам такива вонящи мърльовци. Опитвах се да приема упрека с любезен тон и да се надявам след две седмици да не си спомнят за случката. При повечето мои подчинени възпитателните мерки не помагаха. Нямаше и значение, защото текучеството беше средно 215% годишно – щеше да бъде просто загубено време.

Но ако направя обзор от днешна гледна точка, истинският „каймак“ бяха всъщност не подчинените ми, а моите началници. Повечето от тях можеха с пълно основание да бъдат съдържатели на публични домове или шефове на наркодилъри. Докато промоутърът носеше желаните печалби, те бяха негови приятели, подаряваха му айпад или шикозна писалка с монограм, а всяко тримесечие канеха водещия екип на чаша шампанско.

Но ако, не дай боже, не ти излязат цифрите – тогава на общото събрание всички научават колко си зле и трябва да се закълнеш, че оттук нататък ще ги гониш здраво и ще подхождаш индивидуално към всеки един от безкрайната върволица подчинени.

Слава богу на мен това ми беше спестявано – нещата ми вървяха добре чак докато напуснах. Вероятно затова и не ми се е налагало да се замислям какво трябва да правя – и най-вече за кои хора.

Участвах в цялата тази игра точно две години. Във всеки случай извлякох по-голяма полза, отколкото издават тези редове. Смятам, че никъде нямаше да науча за толкова кратко време повече, отколкото успях на тази позиция – сред моите подчинени и началници. От една страна, имах възможността да общувам с всякакви хора, неуспели, агресивни, затворени, побъркани – от домакините през работниците до най-заможните клиенти.

Получих урок, който изцяло промени живота ми: как да усвоиш светски маниери, и най-вече – как да се продаваш успешно! Как да се обличаш порядъчно и изискано – обувки, костюми, вратовръзки (и особено възелът!) – кога да повдигнеш или да сбърчиш вежди (и дали изобщо да го правиш) и че не трябва да носиш черен колан с кафяви обувки. Освен това – както се изразяват светските хора – как да се представиш, как да прикриеш слабостите си, как да потулиш незнанието с приказки, как да изтъкнеш силните си качества и по този начин да впечатлиш околните и да ги привлечеш на своя страна.

И съвсем между другото – нещо, което забелязах след време – развих някакво особено обоняние. Научих се да подушвам мошениците и бъбривците, но за това по-късно.

Всичко това може да бъде описано с два израза: „повече лъжа, отколкото истина“ и „морална гъвкавост“.

Дори станах някак меланхоличен. Ако в началото работата ми отнемаше страшно много време и в продължение на седмици, особено около Коледа и други празници, работех по над 70 часа седмично, постепенно си създадох собствена система. Стандартизирах много от процесите – както за себе си, така и за робите. Текучеството наистина намаля, което също ми спестяваше доста нерви. Освен това шепа хора дотолкова се усъвършенстваха, че носеха 70% от финансовия резултат, без да се нуждаят от постоянно наблюдение и напътстване. С две думи: имах и известно платено свободно време.

Така че определих вторнишкия следобед за почивен и се настанявах във ваната с бутилка шампанско и кутия цигари, докато ми се сбръчкаше кожата.

Две години по-късно фирмата фалира…

Да туриш крак във вратата

Преди да продължа разказа си, бих искал да ви дам някои сведения и важни дати за Швейцария. Понякога това помага на човек по-добре да разбере определени обстоятелства или да си извади по-правилни заключения. Според легендата конфедерацията била създадена на 1 август 1291 г. с подписването на Федералната харта. Тогава кантоните Ури, Швиц и Унтервалден сключили край бреговете на Фирвалдщедското езеро клетвен съюз против тираничните Хабсбурги. Една от наистина прекрасните легенди – каквито в Швейцария не са малко. Впрочем местният национален герой Вилхелм Тел – вероятно също легендарен – е единственият в света, придобил това прозвище с една смъртоносна стрела срещу чужд военачалник.

Но да вървим нататък: Швейцария съществува като модерна федерална държава от 1848 г. Самите швейцарци обичат да се изтъкват като представители на нация с различен етнически произход, обединени при свободно волеизявление за взаимно подпомагане – по подобие на ЕС – но в Швейцария по волята на всички граждани – което впрочем функционира относително успешно.

Вероятно ви е известно, че страната не е член на Европейския съюз. Наистина веднъж е подадено заявление за разговори относно приемането, но по-късно е оттеглено. Левите партии многократно са правили опити да лансират инициативи за членство. Последният бил отхвърлен през 2001 г. с мнозинство от 76,8% – решителен отрицателен вот. Населението е кръгло 8,2 милиона души, от които 2 милиона чужденци без швейцарски паспорт.

Приблизително 300 финансови сдружения в страната притежават банков лиценз. Трудно е да се оцени действителното имущество на швейцарските банки.