Тайните на розенкройцерите. Западният път на посвещение.

Западната езотерична традиция е забулена в тайни, догадки, слухове и легенди. Книгата е плод на многогодишно изследване и работа с феномена, наречен Розенкройцерство. Тя би могла да даде някои отговори на заинтригувания читател.

Текстът не е историческо разследване, а пресъздава „ученията", „космогонията", „философията", „символиката" и „митовете", базирани на розенкройцерските документи. Направен е опит да се изтъче практическа нишка - било чрез призиви, указания или практически упражнения, с които всеки би могъл да експериментира, за да съживи и осъвремени принципите на загадъчните розенкройцери лично за себе си.

„Много от нещата, описани тук, до момента не са публикувани в никакви книги. Не всичко обаче може да се документира. Специално заради книгата голяма част от текстовете ми бяха показани само по веднъж и то като ръкописи. Много са хората, които с разговори, съвети, указания и писмени извори допринесоха за нея. Невъзможно е всички те да бъдат споменати поименно, затова тук им изказвам своята благодарност. Нека тази книга бъде за всички Вас!"

Волфрам Фрич


СЪДЪРЖАНИЕ:

Глава 1

НА ПЪТ КЪМ РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ 7

Глава 2

КОСМОГОНИЯТА НА РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ 38

Глава 3

СИМВОЛИ
И ИНСТРУМЕНТИ НА РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ 86

Глава 4

РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ ВЗЕМАТ ДУМАТА 144

Глава 5

ИНИЦИАЦИЯ И РИТУАЛИ
НА РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ 202

ПОСЛЕСЛОВ 221

ПРИЛОЖЕНИЕ:
РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ В СВЕТЛИНАТА НА ВЕКОВЕТЕ 228

БИБЛИОГРАФИЯ 269

 

ГЛАВА 1
На път към розенкройцерите

Вие розенкройцер ли сте? h

В какво време живеем h Розенкройцерът,

един идеал h Как се става розенкройцер? h
Тайна, тайно общество и мистика h
Западният път на посвещение

 

– Вие розенкройцер ли сте?

– Какво разбирате под розенкройцер?

– Точно това се надявах да науча от Вас. Отправили сте покана за разговор по темата и предположих, че знаете какво означава да си розенкройцер. Вие един от тях ли сте?

Бях се обърнал към господина, който стоеше близо до мен пред входа на лекционната зала. Гледах го с любопитство и непременно исках да получа отговор.

Във вестника случайно видях обява на тема: „Космогонията на розенкройцерите“. Бях дотолкова любопитен, че пристигнах много по-рано. Все още бяхме само двамата, аз и мъжът, който изглежда чакаше нещо, застанал до вратата. Имаше достатъчно време – докладът започваше едва в 20.15, а сега беше малко след 19.00 часа. Предположих, че е розенкройцер, въпреки че не бях напълно сигурен.

Мислите препускаха през главата ми и сега, след като вече бях тук, май исках да си тръгна; чувствах се скептично. Бях чувал някои неща за розенкройцерите, които не звучаха много окуражително. От друга страна, за тях се разказваха истории, които вдъхваха доверие и звучаха толкова интригуващо, че интересът ми не беше свързан само със странно звучащото им име.

Господинът създаваше приятно впечатление. Стана ми малко неудобно, че го нападнах с въпросите си. Казах си, че ще бъда любезен. Всъщност се чувствах доста несигурен, тъй като не знаех какво ме очаква.

– Не е ли странно, че тук ще се срещнат хора, за да чуят лекция за розенкройцерите? – започна той, без да отговори на въпроса ми.

– Защо да е странно? Дойдох тук заради обява във вестник, а отвън имаше голям плакат. Никак не изглежда странно.

– За мен, въпреки обявите и информацията, си остава загадка, че хората проявяват интерес. Дали опира до темата, до времето или до името „розенкройцери“? Не знам.

– Но вижте – струваше ми се, че не си заслужава да се говори за толкова ежедневни неща – трябва ли да разсъждаваме защо ще дойдат хората?

– Не съм много убеден, че рекламата е тази, която ще ги накара да дойдат. В крайна сметка не е ли истина, че нещо друго кара хората да са там, където днес са? Вижте само, различни причини тласкат радикално различни хора да се обединяват около едно име. Това е повече от необичайно.

– Почувствах се малко безпомощен, не знаех накъде бие.

– Човек с право трябва да се запита какво означава то. Успял ли е някой наистина по този начин да намери отговора?

С течение на времето много хора ми казваха, че са открили духовната си родина в Розенкройцерството. За мнозина то изглеждало като след дълъг път да са достигнали целта. И все пак това не е краят, а ново начало. Не е ли странно?

Сигурно – казах си – но това не е отговор.

– Вие розенкройцер ли сте?

– Е, добре – започна той, – отговорът на въпроса не е толкова лесен, колкото си мислите. Не съм розенкройцер, но от много време се занимавам с учението, идеите и философията на розенкройцерите.

Да си розенкройцер е идеал, който човек не може да постигне просто така. Аз се стремя, съблюдавайки тази необичайна житейска философия, да оправдая идеала, наречен розенкройцер. Но едва ли ще го достигна.

Погледнах го скептично. Най-накрая имах възможността да говоря с розенкройцер, а той да се окаже, че не е такъв?!

– Не звучи особено окуражаващо. Идеал, казвате. Тогава няма никакви розенкройцери, а само един идеал, така ли?

– Не. Не може да се каже, че е точно така. Винаги има хора, които са готови да се стремят към този идеал. Вероятно всеки трябва да има някакъв идеал, за който си заслужава да живее. За някои това са парите, успехът, властта, за други – истината, знанието или мъдростта, а за трети – идеите на розенкройцерите.

– Какво тогава представлява един розенкройцер?

– Искате нещо като дефиниция ли?

– Ако Ви е възможно, или най-малкото – отстъпих аз – поне хубаво обяснение...

– Всеки човек, стремящ се истински към себепознание, е стъпил на пътя към този идеал. Както се казва: за повечето хора е достатъчно да имат професия, добър доход и отпуска два пъти годишно. За други обаче това не стига. По причини, които вероятно самите те не разбират ясно, се чувстват принудени да търсят още... ако желаете, нека бъде смисълът на битието или смисълът на живота като цяло. За тях розенкройцерите имат отговор.

– Но – възразих малко изненадано – това не е точно розенкройцерско, нали? Много хора се питат дали животът им има смисъл. Не можем да го отречем.

– Само че за розенкройцера смисълът на живота е да познае себе си и по този начин съзнателно да осъществи връзка с божественото. В началото търсенето винаги е неопределено.

– Да де, но и аз търся нещо – отбелязах.

– Но не можете да кажете какво?

– Не.

– Може би различна вяра?

– Не е задължително. По-скоро философия.

– Какво би станало, ако беше практическа житейска философия?

– На това ли учат розенкройцерите?

– Да, най-вече.

– И какво правят розенкройцерите?

– Практически използват това, което учат. Отношението им към живота оформя тяхното ежедневие, което изобщо не е толкова просто. При тях става дума за хората, природата, за света около нас и за закономерностите на битието. С една дума: розенкройцерите се занимават с духовната страна на човека.

– Имате предвид нещо като просветление?

– Да.

– Значи смисълът на пътя на розенкройцерите, ако мога така да го нарека, е в това да постигнат просветление?

– Да.

– Тогава вероятно трябва много да медитирам или да водя усамотен живот, да стана отшелник или да се обърна към Изтока?

– Имате странни разбирания. Не, не. Розенкройцерите се стремят да постигнат това състояние на съзнанието тук и сега. Според тях това може да стане и в света, в който живеем.

– Звучи елементарно.

– Е, не съвсем. За да се случи, трябва да познаваме и прилагаме определени учения.

– Чии учения?

– Ученията на розенкройцерите се въртят около това да постигнат идеала. Необходими са познания за мистична философия, за символи, ритуали и способност за медитация – да не изреждам всичко.

– И това го има тук, при нас, хората от Запада? – погледнах го недоверчиво.

– Абсолютно. Стремежът към просветление като съзнателна връзка с божественото е една от най-важните цели на розенкройцерите.

– В момента не мога твърде много да мисля за Бога. Това отново ми напомня религията.

– Розенкройцерството не се смята за религия, а що се отнася до божественото..., то е само още едно от имената на Абсолюта, наричайте го както искате, но със сигурност се нуждаем от него.

– Сигурно – отстъпих. – Но в положение на непросветленост откъснати ли сме от божественото?

– Не. Ние не сме откъснати от божественото, но трябва да станем съзнателни за тази връзка. Винаги сме едно с божественото, само че не го знаем. Съзнанието в случая е решаващо.

– Но не търсят ли всички хора същото?

– Да, малко или повече. Важното е съзнанието, с което ще извървим пътя. Съществува нещо, което ни тласка и управлява да правим разни неща и да мислим други, които при по-внимателно вглеждане не можем да вършим и да имаме. Това бих приписал на отношението към идеала.

– Защо непременно трябва да се стремим към този идеал?

– Не може да се каже, че е точно така. Да приемем, че сме много добре уредени в живота, но имаме чувството, че нещо ни липсва. Кое е това нещо? Къде да го търсим? Светът около нас в крайна сметка не може да ни даде отговор. Ще трябва да си отговорим сами. Никой друг не може да го направи вместо нас – никакъв учител, гуру или розенкройцер.

– Да караме по-полека. Защо ми е да се занимавам с розенкройцерство, когато Вие задавате въпроси и си отговаряте, но въпреки това аз трябва да намеря свой отговор? В момента търся отговори от Вас, нали затова Ви питам.

– Трябва ли целият Ви живот да протича така – да ходите от човек на човек и да ги занимавате с въпросите си?

Засегнах се, но усетих, че не мисли точно това, което казва, защото тонът му беше приятелски.

– Именно това е решаващото в случая – продължи той, – че въпреки всичко човек трябва да има собствен опит.

– Дори и днес? Днес човек може да намери всичко в книгите, но всеки твърди обратното на другия. Изобщо имам чувството, че днес всичко е различно, че не съществуват утвърдени представи. Поправете ме, ако греша, но аз не възлагам големи надежди на един идеал. Загубата на утопии, митове и ценности остави голяма празнота в нас. Старите представи, които някога са давали сигурност, не са заместени с нови, по-добри или по-смислени. Така го виждам – продължих, – през вековете човекът е живял в свят, в който материалното и мистичното са се обединявали, и изведнъж: този мистичен свят вече не съществува и никога не е съществувал! Възможно ли е? Дори да повярвам на идеята, в нас остава нещо, което отказва да го възприеме.

– Абсолютно сте прав. В нас се е появила определена празнота, която мнозина смятат за безсмислица. Липсва собствена духовна основа, на която човек да стъпи, от която да гледа и възприема света. По този въпрос изцяло съм на Вашето мнение. Розенкройцерите обаче се опитват, позовавайки се на миналото, да направят в настоящето нещо за бъдещето. Отговорът на въпроса Ви защо човек трябва да следва даден идеал е, че човек смътно усеща своите корени. Накратко: в Розенкройцерството човек може да се чувства духовно защитен, да има свой собствен мит. Ако така Ви харесва – Розенкройцерството е възможност за откриване на „личния мит“ – т.е. своята най-дълбока основа – в самия себе си.

К. Г. Юнг някога е казал: „Аз обясних митовете на древните народи, написах книга за героя, за мита, в който човек живее открай време. Но в кой мит живее човекът днес?“ – „В християнския, бихме могли да кажем.“ – „В него ли живея?“, питам се в себе си. „Ако трябва да съм честен, не! Това не е митът, в който живея.“ – „Да не би повече да нямаме митове?“ – „Да, очевидно повече нямаме митове.“ – „Но какъв тогава е твоят мит? Митът, в който ти живееш?“ – Тук настъпва неудобството и аз преставам да мисля. Стигнал съм до границата.“ (ETG, S. 174 f.)

Ако приемем насериозно подканата на Юнг, трябва да узнаем кой е нашият личен мит, в който сме се потопили, за да можем да живеем истински. Него никой не може да ни го отнеме. Какъв обаче е моят мит? Кой ще ми помогне да го открия?

– Ако Ви разбирам правилно, Вашият мит е Розенкройцерството?

– Да. Той е алтернатива срещу изказването на социолога Макс Вебер: „Модерното е десакрализирано.“ Той със сигурност е прав, но това не ни е достатъчно. Имам предвид, че ние трябва да продължаваме да вярваме в магията, която ни напомня, че това, което човек вижда, което възприема, което науката и позитивизма разглеждат обективно като истина, в действителност е само отблясък от нещо друго и сочи духовния свят. Обективизмът, наблюдението, анализът са само едната страна на света. Ако поставим ударението там, губим нещо съществено.

– Вие естествено нямате предвид някаква нереалистична представа или такава, която изтъква само субективното, чувственото?

– Не, в никакъв случай. От друга страна страхът от само субективното показва едностранния ни, изолиран светоглед, който смята, че субективното е противоположност на обективното. Но това не е така, защото пропускаме, че субективното е „не-само-но-и“ на света. Това състояние на изравняване на крайностите е възможност да се види животът в цялост и при това да осъзнаем собствения си мит, за който говори К. Г. Юнг. Това обаче означава да вземаме под внимание интелекта и чувствата или, както се казва в символния език на розенкройцерите: да свържем огъня и водата.

– Значи на нашия век му липсва онази друга част от живота, тайнственото...

– ... Скритото, тъмното, в което обаче светлината добре може да се прояви. Отсъства, казано философски, трансценденцията, метафизиката, тайната. И тези, които обръщат внимание на това, са игнорирани от света. Но копнежът към един над- и неиндивидуален ред остава и търси други пътища, често чудновати и странни.

Да не приемем сериозно личния си копнеж, да го игнорираме, означава единствено той отново да се върне към нас през задната врата, по обиколни пътища. Психологията говори за феномени на сянката, на изтласкването, които винаги търсят начин да станат отново видими.

– Аз също мисля, че е така.

– Разбирате ли, че човекът е жител на два свята? Той не е едноизмерен. Това води до вътрешна раздвоеност, до израз на копнежа ни по единство, и същевременно е симптом за факта, че сме изтласкали нещо, което се е запечатало по-дълбоко в нас, отколкото желаем да приемем. Подобни изрази вече не са ни толкова близки. Какво наистина означават понятията дух, душа, Бог, човек?

– Човек дори не може да ги изговори без да бъде изгледан накриво – измърморих аз.

– Аз в момента не искам да ставам едностранчив, но интелектът ни има тенденция да обединява всичко и така ускорява упадъка на истинската духовност.

– Означава ли това, че розенкройцерите са хора, които живеят в миналото и следват стари идеали?

– Не, но миналото е важно. Ще се съгласите, че рухването на старите идеали и понятия, възможността да се критикува всичко и всеки, води до това обезсмисляне, в което се намираме днес. Не искам да виждам само отрицателното, но въпросът, който стои пред нас, е: как определени идеи и идеали могат да бъдат използвани в модерния свят смислено и съобразно? Отговорът на розенкройцерите: възникналият вакуум може да бъде запълнен с поглед върху цялото и със светоглед, който поставя духовното на първо място. Накратко: розенкройцерите се занимават с преживяване на собствената си спиритуалност.

Когато завърши мисълта си, исках да го попитам дали той ще е лекторът. В същия момент обаче друг господин с бизнес-чанта мина покрай нас. Изглежда добре познаваше моя събеседник, защото си кимнаха и си подхвърлиха весели забележки. След това потъна в аудиторията и аз предположих, че вероятно той е лекторът.

Отново се обърнах към събеседника си. Отбелязах:

– Много хора по-скоро вярват на сетивата си, все едно вярват на, как го казахте – на вътрешния си глас, не смятате ли?

Докато казвах това се отдалечавахме от вратата и се придвижихме до пейките в ъгъла. Тук бяхме необезпокоявани и понеже имаше още достатъчно време, можех с чиста съвест да продължа разговора. Седнахме, а той каза:

– Най-ясно го е казал Карл Маркс: „Битието определя съзнанието.“ Но трябва да се каже иначе: „Съзнанието определя битието!“ Една идея променя света и промяната се извършва успоредно с традицията.

– Това звучи малко антикварно. Вероятно нямахте това предвид?

– Имах предвид, че на езотеричната традиция може да се гледа съвсем различно. Новата епоха, New Age, не означава плурализъм, а духовност, т.е. единство. Тя не е някаква частна привилегия, опит на отделния човек, а обществено релевантна. Езотериката – включително и розенкройцерите – е посветена на тайното знание.

– А Ню Ейдж? Не е ли добра алтернатива?

– Донякъде. Ню Ейдж, прехвалената нова епоха, обаче не може да представлява сума от части, а само интегрално цяло. Езотериката не е днес, няма да бъде утре и не е била вчера, а е сега, в nunc stans, тук и сега – завинаги. Именно това имат предвид розенкройцерите, когато наричат философията „вечна“. Тя не дели, не обединява, не разширява съзнанието, не я интересува безпосочното самопознание, нито познаването на Аз-а, нито разширението на Аз-а, или подчинението, или отстъплението, а единствеността, всеединството в съзнанието на общото, винаги съществуващото единство.

Той замълча. Усетих, че имаше да каже още нещо и го насърчих с леко кимване на глава.

– Животът е нещо повече от работа, свободно време и удоволствия. Но нима тези неща се говорят? От само себе си е много трудно да се осъзнае, че мислите и импулсите, които се проявяват спорадично или по-скоро нежно, имат някакво значение.

– Ние хората имаме нужда от нещо повече. Това, което ни дават материалните блага, е недостатъчно, не е ли така?

– Именно. Ние търсим тайната, чудото, бъдещето, богатството и щастието и, както ми се струва, човек обикновено изобщо не може да каже ясно какво всъщност търси. Търсенето обаче е реалност. То е истинско, въпреки невъзможността ясно да бъде дефинирано. Това, което остава освен чувството за де-илюзиониране, е един дълбок копнеж. Копнеж, който може да се превърне в пътеводител.

– Впрочем – възразих аз – в „Степният вълк“ Херман Хесе не казва копнеж: „Трябва да минем през толкова много мръсотия и безсмислици, за да стигнем до дома! И си нямаме никого, който да ни води, единственият ни водач е носталгията.“

– Би могло, но въпросът си остава, защо изпитваме носталгия, къде наистина ни води копнежът?

Тук отново го прекъснах:

– Ако сериозно приемем носталгията, тя няма ли да ни доведе там, откъдето сме?

– Можем да започнем от това да намерим интелигентността в себе си – розенкройцерите я наричат вътрешно Аз, която да ни води. Липсва ни обаче опитност да възприемаме този вътрешен глас. За тях една от най-важните задачи е отново да станат съзнателни за същността си. Ако аз имам на разположение вътрешния си глас – или още по-добре: моето Аз за пилот и водач – наистина се намирам на мистичната пътека, но същевременно съм постигнал и степен на развитие, в която се уча от същността си.

– Имате предвид безсъзнателното, това, което визира психологията?

– Не, става дума за съвсем друго. Вярно е, че за розенкройцерите безсъзнателното или подсъзнанието са близки до смисъла, даван от психолозите, но те отиват още по-далеч и приемат, че отвъд това съществува друго съзнание, наричано тотално съзнание. Оттам идват творческите импулси и вдъхновение, а не от безсъзнателното. Макар да достигат до нас през безсъзнателното, те не идват от него. По въпроса има още много какво да се каже. Може би след лекцията?

Много ми се искаше. В момента тя не ме интересуваше толкова, защото разговорът ставаше по-интересен, но защо не. Погледнах часовника си и видях, че имаме още време. Гледахме как залата бавно започна да се пълни. Все повече хора се отправяха към вратата.

– Розенкройцерът е човек, който желае да въплъти идеала на Розенкройц. Този идеал е недостижим чрез дефиниция. Същото се отнася и до организацията, която нарича себе си розенкройцери. Вече Ви казах: човек остава в това общество, докато осъществи неговия идеал – в случая идеала на Розата и Кръста.

– Казвате, че принципно идеалът не може да се достигне и същевременно, че трябва да се достигне. Това е противоречие!

– Всъщност не е. Искам да кажа, че истинската причина, поради която някой принадлежи на обществото на розенкройцерите, е в това да осъществи техния идеал заедно с останалите. Това означава вътрешна свързаност с организацията. Тя е затова, защото човек чувства, че му е необходима, за да се доближи до целта, за да напредне духовно.

– Много не го разбирам, но може би по-късно отново ще поговорим. В момента много повече ме интересува откъде идват розенкройцерите?

Той помисли малко и се загледа в земята до мен, все едно отговорът беше написан там.

– Думата „розенкройцери“ – каза, потънал в мисли, сякаш се опитваше да накара вековете да минат пред очите му – се появява за пръв път през 1600 година. Преди нея тя е непозната. Идеалът на Розата и Кръста обаче е много, много по-стар, макар и под други имена. Не искам да Ви отегчавам с исторически дати, а да изясня, че зад простата дума розенкройцер се крие цяла космогония. Неслучайно днешната лекция е посветена на тази тема. Но и тя би могла да осветли само отделни аспекти.

– И откъде мога да науча повече? От Вас?

Той леко поклати глава.

– Във всеки случай няма да е днес вечерта. Вижте, Розенкройцерството е много по-комплексно, отколкото бих могъл да Ви обясня с няколко думи. Бих могъл да Ви дам определение, но каква ще е ползата за Вас?

– Тогава не можете ли да споменете съдържанието на Розенкройцерството?

– Вече казах някои неща. Значи: ритуали, философия, медицина, наука. Представите за смъртта и живота, прераждането, просветлението, всички те са важни и изразяват това, което се нарича розенкройцерство. Следователно Вие, – продължи той – ако искате да се задълбочите, трябва да се занимавате с тяхното съдържание, и то както с ума, така и със сърцето. Наистина не е лесно, но никой път не е лесен. Трябва да знаете какво се има предвид под карма, прераждане и Бог, какво означават символите на розенкройцерите и преди всичко: как човек да разбира тези символи. След това ще преминете към ритуалите и в тях ще откриете практическата страна на розенкройцерите, медитацията им, дълбоката им духовност и накрая – ако сте сериозен, истинската си същност.

– Мислите ли, че бих могъл да науча всичко това? – попитах замислено.

– Нека изчакаме – отвърна той уклончиво. – Нали не трябва само да знаете, а да го преживеете от собствен опит. Едва тогава ще можете да кажете нещо за розенкройцерите.

Той замълча.

– Е, добре – продължи отново – във всеки опит се крие едно духовно ядро. Когато то бъде открито, човек вече притежава съзнание за него. Можете да си го представите още по-пластично: розенкройцерът е човек, който съзнава собственото си съзнание, т.е. истинското си самосъзнание. В такъв момент той разбира, че в него дреме по-висше съзнание и получава задачата да научи всичко, което има нещо общо с Розенкройцерството. Толкова добре, колкото може – допълни той кротко. – В момента това звучи ужасно теоретично, но се отнася до човека, който все пак не се състои само от кръв и плът.

– А има и душа? – попитах аз малко наивно.

– Да, естествено. В Розенкройцерството влизат различни учения, но на първо място е стремежът да познаеш себе си и да се възприемеш съзнателно.

– Опасявам се, че не Ви разбирам напълно.

Бяхме стигнали до момент, в който разговорът беше започнал да ми става малко неразбираем. Същевременно усещах, че не е толкова важна логиката, колкото това да вникна зад думите му и да разбера какво иска да ми каже. Въпреки объркването – или може би именно заради него – чувствах в себе си приятна възбуда.

Очевидно името розенкройцери ми действаше добре и аз се чувствах в безопасност. Макар че разумът ми продължаваше да е критичен, усещането ми на защитеност беше по-силно и цялото ми тяло беше отпуснато. Същевременно имах ясното усещане, че една различна част в мен много добре знаеше това, което той обясняваше.

– Наистина е много трудно да се говори разумно за дадена идея или идеал – или трябва да знаете за какво става дума, или не се получава. В случая има само две възможности. Да знаеш означава, да си разбрал даден символ от собствен опит, така да се каже, отвътре. Единственото, което човек може да направи, е да приближи някой до това знание. Въпреки че сравнението куца, горе-долу може да се каже, че човек води някое животно на водопой. Когато пристигне, само може да му даде да пие. Това е всичко.

– С удоволствие бих пил, стига да схвана какво точно ми казвате. Наистина ли е толкова трудно точно да се каже какво се разбира под розенкройцер?

Бях малко фрустриран, но не обърнах внимание. Смятах се за интелигентен, защо не можех да разбера какво има предвид? Той продължи все така спокойно.

– По принцип, да. Ние се движим по плоскост, на която всеки за себе си разбира Розенкройцерството различно. Всеки би Ви дал различен отговор. Въпреки че съществуват общи неща, от една определена степен на разбиране никой повече не може да говори за другия. Дори да Ви кажа каква е философията на розенкройцерите, това би било само предварителна фаза; по-нататък тя не е достатъчна.

За момент той се замисли.

– Ако усещате вътрешен натиск да научите нещо повече за себе си, Вие вече сте на пътя. Ако след това се опитате да изразите вътрешната си индивидуалност във и със света, ще сте направили още една крачка. Ако постигнете осъзнатост за собственото си съзнание, бихме могли да говорим и за просветление, това е още една крачка по пътя на розенкройцерите. Най-късно тогава езикът ни престава да функционира. Дотогава, доколкото мога, бих искал да Ви насочвам. Нека само се уточним, че който и да било отговор е недостатъчен. Образно казано, ще се опитам не само да говоря със заобикалки, а и да Ви дам възможност да опитате знанието на практика. И ще трябва да го опитате. Аз не мога да го направя вместо Вас. Дали ще се приближите до идеалите на розенкройцерите или до нечии други, може да Ви подскаже Вашето вътрешно усещане.

Беше ли възможно да познавам вътрешния водач, за който говореше? И откъде ми хрумна това? Кой наистина ме доведе до лекцията и ме накара да разговарям с него? Кой съм аз всъщност? – минаваше през главата ми. За секунда мислите проблеснаха в ума ми, но след това отново останаха настрана. Все пак не можеха да изчезнат толкова бързо.

– Каква е връзката на розенкройцерите с розата и кръста? Какво означават те?

– Кръстът показва, че е необходима материална основа. Така розенкройцерът опознава света, в който живее. Но той знае, че това не е всичко, и тук идва розата. Розата е съзнателно и духовно същество, която отново и отново се разгръща и разцъфва в материалния свят.

– Тогава този, който осъществява личността си в нашия свят, розенкройцер ли е?

– М-да, това обаче е началото. Към Розенкройцерството спада не само възприемането на вътрешното предопределение, но и съзнателната работа със символите, с философията и ритуалите. Розенкройцерството е и космогония – както ще стане ясно днес от лекцията – но винаги, когато решите, че я притежавате, тя Ви се изплъзва. В момента наистина не мога да Ви дам бърз отговор, който да излезе извън това, което току-що казах. Ще имаме нужда от повече време.

– Кръстът не е ли религиозен символ?

– И да, и не. Розата и кръстът са много по-стари, по-късно мога подробно да Ви го обясня. Връзката между кръста и розата обаче е относително нова. И така, розенкройцерът е някой, който желае да развива вътрешната си същност. За целта има различни средства и инструменти, които може да получи от розенкройцерите.

– Що за инструменти са това?

– Ами, аз вече споменах някои от тях: отношението и работата със символите, ритуалите, медитацията, мистичната философия. Всички те са помощни средства, които помагат да бъде достигнат желаният идеал. Това може да се сравни с мандалата. В средата е идеалът, а отстрани всички пътища, които водят до него. Розенкройцерът се стреми да се развие цялостно – телесно, духовно и душевно.

– Тоест нищо чуждо на света, за да се върнем отново на темата.

– Нищо, в никакъв случай.

Замълчахме. Имах усещането, че думите отекваха в нас. Наоколо стана по-шумно, появиха се нови хора, дошли да чуят лекцията. Той се огледа и тук-там забеляза познати физиономии. Вероятно помисли, че това е добра възможност да се раздели с мен, въпреки, че все още имаше време. Колкото повече говорех с него, толкова повече въпроси напираха:

– Искам да Ви питам още нещо: защо станахте розенкройцер? – Със сигурност го беше очаквал, но очевидно не искаше да отговори директно. Може би не беше толкова просто?

– Вече Ви казах, че аз всъщност не съм розенкройцер. По-скоро се опитвам да открия за себе си идеала, който ме свързва с учението им.

Не се оставих да ме заблуди и продължих да питам.

– Каква движеща сила Ви кара да постигнете идеала?

– Честно казано, не знам.

– Наистина ли не знаете?

Не бях много учуден, но като че ли се разочаровах.

– Не. Единственото, което мога да кажа е, че трябва да го направя; едно вътрешно напрежение ме подтиква към него. Бих могъл да разкажа много за идеите на розенкройцерите, за символиката, ритуалите, философията им, но не мога да Ви дам един-единствен правилен отговор защо искам да стана розенкройцер.

Думите му ми дариха известно облекчение, но исках да науча повече. Част от мен искаше нещо още по-определено. Продължих да си пробивам път.

– Разбирам. Все пак най-малкото можете да опитате.

– Вижте, когато някой става лекар, той става такъв, за да помага на хората. Ако друг става мебелист, то е защото работи добре с чук и пирони и обича дървото. Ако трети иска да стане учител, то е защото има на какво да учи.

Естествено има причина, когато човек става лекар. Има тясна връзка между това да преподаваш и да учиш; хората, които искат да помагат, в действителност искат да им се помогне. Но нека оставим тези разсъждения засега, какво следва? Наистина ли лекарят знае защо е станал лекар? Будистът – защо е станал будист и християнинът – защо християнин? Знае ли някой мюсюлманин, юдеист, атеист... и който и да било, знаят ли те защо наистина са станали такива? Може би ще успеят да кажат, но ако се заслушаме в обясненията им и продължим да задаваме въпроси, парадоксът е неизбежен. И точно тук е отговорът на Вашия въпрос, това е мястото, откъдето произхожда натискът да искаме да вървим по този път.

Това прилича на река, която извира от малък извор. Ако се върна до извора и го опозная, относително лесно мога да прекъсна потока на реката. Подобно изглеждат нещата, когато действително знаем защо сме станали такива, каквито сме. Естествено понякога е по-добре да не знаем или да не говорим за това.

Той искаше да каже още нещо, но аз го прекъснах.

– По този начин не се ли подклаждат именно предразсъдъците, които така или иначе храним срещу мистиците?

– Кои предразсъдъци?

Той замахна широко с ръка и ме загледа питащо.

– Ами, мислех си, човек може да говори за всичко, нали? По принцип хората стигат до идеята, че всичко, което се приписва на мистиците, е чуждо на света.

Стори ми се, че всеки момент ще избухне в смях. Изобщо забелязах, че въпреки сериозността му, не му липсваше ирония; отговорът му го доказа:

– Смятате, че не съм от този свят?

– Не мога да кажа, познаваме се отскоро. – Стана ми смешно, но думите ми прозвучаха сериозно. – И все пак, – замълчах за момент – не, Вие не създавате впечатление да сте чужд на света. Може би сте изключение?

– Ще се съглася с Вас, че мистиците много лесно се посвещават на вътрешната вселена; поведението им наистина изглежда като отхвърляне на ежедневието и околните. Но не това е целта на розенкройцерите. Те се опитват да живеят еднакво добре и в двата свята.

– Да не би розенкройцерът да се интересува само от себе си?

– В крайна сметка да, но се има предвид нещо съвсем друго. В прекия смисъл на думата той кръжи около себе си – или около вътрешното си Аз, но не става нито егоцентрик, нито егоист, а точно обратното. Тъй като кръжа около себе си, аз се свързвам с центъра, с моето Аз. Той от своя страна е център на Творението. Така Азът живее както в материалния свят, така и в духовния.

– Ако Ви разбирам правилно, розенкройцерът търси обмяна на опит и контакт със света, с хората около себе си, с цялото Творение?

– Именно. Вие сам казахте, че аз поне не изглеждам чужд на света, но и аз също имам моменти, в които се отдръпвам, за да съм сам, изолиран от ежедневните грижи, от влиянието на средата, от света. Те не трябва да продължават дълго – по няколко минути на ден, един или два часа в седмицата. Това ми дава вътрешна опора. Така мога по-добре да посрещам ежедневните задължения и предизвикателства.

Стори ми се, че изведнъж започна да става неспокоен. Макар че разговорът вероятно му доставяше удоволствие, изглежда искаше да се отправи към залата. Бил обещал на лектора да присъства, сподели по-късно. И естествено искаше да е точен. Забелязах погледите му към входната врата, но видях, че му направиха знак и лекцията малко ще закъснее. Така без да се притеснявам можех да му задам още един много важен за мен въпрос. Той кимна леко и отново се обърна към мен.

– Бих искал да знам как стигнахте до розенкройцерите?

Погледна ме малко безпомощно.

– Не вярвам да е толкова важно как някой е стигнал до розенкройцерите. Смятам за важно това, че човек е там или най-малкото е намерил своя път, своя мит, не е ли така?

Аз обаче упорствах.

– Не искам да бъда нахален или много любопитен, но все пак ме интересува как някой се добира до подобно тайно общество.

– Е, днес не бих нарекъл розенкройцерите тайни.

– Много книги и езотерични писания обаче го правят. Розенкройцерите се смятат за тайно общество – възразих аз.

– Вие сте тук, значи не са толкова тайни! Вероятно това се е отнасяло до миналите времена, в които е било трудно човек да изповядва подобни идеи, да не говорим за споделянето им. Ако преди неколкостотин години търсехте начин да влезете в тайно общество, да приемем че изобщо сте чувал за него, щяха да са необходими много изпити и сложни процеси, за да бъдете изобщо поканен на разговор. Човек често не е намирал това, което е търсел.

След момент на размисъл той продължи:

– Искам да кажа, че тайните общества не са тайни или скрити, а пазят тайната. Понякога е съмнително – и дори маловажно – дали действително има тайна или тя се намира на самия път на търсене на тайните.

Контактът с тайните общества изисква дълго чакане, добра репутация, дискретност, упоритост и постоянство.

Това със сигурност е важало за ранния орден на розенкройцерите.

– А за розенкройцерите и техните организации, може ли да се каже така?

– Организации или общества, възможни са и двете. Принципно организираното розенкройцерство съществува едва от средата на 18. век. Преди това е имало случайни връзки, отделни малки кръгове &