Автор: Ян Ван Хелсинг
Жанр: Антиглобализъм, Научно-популярна литература, Популярни

ISBN: 978-954-2902-38-6
Формат в мм: 140x215
Подвързия: Мека
Година: 2015 г.
Обем: 448 стр.
Наличност: Налично
23.00лв


Ян ван Хелсинг & Ko

ПОЛИТИЧЕСКИ НЕКОРЕКТНО
Неудобни факти и опасни истини,
които не трябва да се споменават




СЪДЪРЖАНИЕ


Още ли мислите политически некоректно, или вече сте превъзпитан?......... 7

Глава 1. Свободно изразено мнение или пропаганда? За опасността от радикалното!......4 9
                Андреас Поп
Глава 2. Манипулиране на мнението в Германия...................................................... 55
                Михаел Фогт
Глава 3. Измамата за растежа......................................................................................... 95
                Волфганг Сипински
Глава 4. Тайните на 99-та ложа...................................................................................... 98
                 Ханс Алтман
Глава 5. Зелената диктатура............................................................................................ 104
                Удо Шултхайс
Глава 6. Има ли Бундесверът „летящи чинии”?......................................................... 110
                 Ян ван Хелсинг
Глава 7. Природозащитниците – „маши“ на финансовата индустрия?........... 127                
                 Андреас Поп
Глава 8. Руски военни планове? Това е политически некоректно!......................... 133
                Ханс Алтман
Глава 9. Codex Alimentarius............................................................................................ 139
                 Ники Фогт
Глава 10. Един септемврийски ден................................................................................ 162
                 Дейвид Кристенсен
Глава 11. Скрити тайни или какво не бива да узнае светът!................................... 180
                 Ханс Алтман
Глава 12. ГеДеРезиране на Федералната република.................................................. 185
                 Удо Шултхайс
Глава 13. Насилието срещу полицаите расте............................................................... 194
                  Удо Шултхайс
Глава 14. Имало ли е „политическа коректност” в Древността?......................... 200
                  Йоханес Холей
Глава 15. Тайните документи на Хес– престъпно мислене през 21 век?................ 213
                 Михаел Фогт
Глава 16. Синът на един илюминат проговаря – интервю с Бен Моргенщерн    
                  Проведено от Ян ван Хелсинг и Щефан Ердман.................................. 232
Глава 17. „Нима синът Ви не е педераст?”............................................ 254
                   Удо Шултхайс
Глава 18. Християнските гонения не са отживелица от Римската империя!      
                   Удо Шултхайс ........................................................................................ 261
Глава 19. Масмедийната продукция и догматичните експертни методи............... 266
                    Андреас Поп
Глава 20. Емигранти и предварителна цензура в германската преса...................... 270
                   Удо Шултхайс
Глава 21. Следвай парите!............................................................... 284
                  Михаел Морис
Глава 22. „Терористичното трио” – за неудачниците, съмнителните следи и чудото от пепелта…………………………………………………………………... 305
                  Удо Шултхайс
Глава 23. Критиката на имунизацията – политически и медицински некоректна!
                  д-р Йохан Георг Шнитцер ..................................................... 313
Глава 24. През дивия Кюрдистан................................................................................... 329
                  Бруно Мертенс
Глава 25. Щутгарт 21 – мъченици срещу водни струи............................................... 356
                  Удо Шултхайс
Глава 26. Абортите като обществени колатерални щети.......................................... 360
                  Удо Шултхайс
Глава 27. Нежелани деца.................................................................................................. 365
                 Йоханес Холей
Глава 28. Изборна победа или манипулация? ..................................................... 372
                  Андреас Поп
Глава 29. Лъжата за климата.......................................................................................... 377
                   Йоханес Холей
Глава 30. Политически коректното или некоректното ни е заложено... ........... 408
                   Йоханес Холей


Заключение ........................................................................................................................ 419


Източници ........................................................................................................................ 429


Илюстрации ........................................................................................................................ 438









Още ли мислите политически некоректно, или вече сте превъзпитан?

„Цензурата е по-вредна от двете сестри, по-старата се нарича Инквизиция. А младата е живото признание на господстващите, че могат само да тъпчат глупави роби, но не и да управляват свободни народи.”
                                                Йохан Непомук Нестрой (1801-1862)

Мои мили читателки и читатели,

Живеем в напрегнато време. Започнах тази книга в началото на 2012-та – една година от голямо значение. Според календара и предсказанията на маите сме изправени пред епохални промени, които ще възвестят края на материализма и ще предизвикат прелом на всички световни нива. Холивуд вече подхвана темата, същото правят и интегрираните средства за масово осведомяване. Но поради стеснения си хоризонт, гонитбата на тиражи и поръчките на задкулисни влиятелни кръгове медиите обявяват световното настояще като „гибелно” и очернят привържениците му като зловещи пророци, конспиративни теоретици или сектанти. Дори учените са осмивани. Докато мнозина говорят за навлизане в нова епоха, за свобода, независимост и духовно разгръщане.
    Що се отнася до свободата на мнението у нас, респективно в Европа, ние все повече се хлъзгаме към Средновековието – епохата, в която възгледите са налагани отгоре и несъгласните са затваряни или убивани. За 44 години съм обиколил над 80 държави и заедно с направените изследвания съм създал контакти с тамошни хора. Когато в качеството си на издател и автор на специализирана литература споменавам, че две мои произведения са конфискувани по политически причини, повечето казват: „Но нали само диктатурите забраняват книгите?”. Тогава се поправям и обяснявам, че и в Германия всяка година инкриминират книги, а някои хора с престъпни убеждения, т.е. с политически некоректни или нежелани изявления, попадат в затвора – дори за по няколко години. Други губят работата или обществения пост само заради необмислено изказване. Всички са преследвани заради мнението си. Събеседниците ми най-често реагират учудено.

От германското минало знаем за изгорени книги, в бившата ГДР свободното публикуване също е забранено. Нима днес нещо се е подобрило? Подходящите теми, респективно съдържанията на книгите и списанията, са вероятно по-различни, но забрани все още има! Затова смятам, че няма истински „свободно” изразено мнение и някои говорят направо за „цензура”, а швейцарците наричат техния антирасистки закон „намордника”. В днешна Германия искат дори да забранят досадните партии. Хора с политически некоректни възгледи са изхвърляни от работа или сметките им са запорирани заради членство в „неправилната” организация. Нима това е демократично? Не е ли демокрацията просто многообразие на мненията, които могат да бъдат напълно противоречиви?
    Привидно имаме избор от многобройни партийни фракции, но ако някой се осмели да гласува вдясно от Християндемократическия съюз, край на толерантността. Който не съблюдава невидимите закони на политическата коректност, бива отблъснат!

    Да, мили мои читателки и читатели, така стоят нещата през 2012 г. Ако още споделяте донякъде добронамерения възглед, че „все пак в Германия може да се каже всичко, защото свободното мнение е гарантирано от Конституцията”, просто грешите. Със сигурност казваме повече в сравнение с Китай, Иран или Северна Корея, но твърде много теми не трябва да се засягат и публикуват. Иначе следва обществено насъскване – най-често подклаждано от медиите – и по правило наказание. Наказват за политически неудобни убеждения, застъпвани от мнозина и доказуемо верни, но нежелателни...
    Най-известният пример е Тило Сарацин, чиято книга предизвика през 2011 г. истинска буря в Германия, защото засегна позната тематика – нежеланието на много мюсюлмани да се интегрират в страната – което всеки ежедневно установява в големите градове, но никой „не смее” да изкаже на глас.
    Според онези, които определят какво да се изнася или да не се изнася от медиите, трябва да има само едно определено мнение, другите са нежелани. Като автори, журналисти и издатели треперим да не престъпим закона и да изгубим препитанието си заради някое необмислено или емоционално изречение. Но именно „мнението” е нашият живот. А съгражданите ни имат право да чуят и другите, да изградят светогледа си и сами да решават кое за тях е „добро” или „лошо”, какво от медийните кореспонденции е „вярно” или „невярно”. Най-важното е да разберат какво ДЕЙСТВИТЕЛНО се случва в страната и по света. Дали пък ножицата не е в главите ни? Не се ли самоцензурираме? Това „нормално”ли е?

Как възниква понятието „политическа коректност”?

Интернет енциклопедията Уикипедия казва следното: „Произхождащото от английския език понятие politically correct застъпва идеята за елиминиране на изрази или действия, които могат да засегнат политически деликатни чувства – свързани например с пол и раса. Става дума за езикова практика, която да се отнася с особена чувствителност към малцинствата и да осъжда дискриминацията.”(1) Вместо „циганин” трябва да казваме „ром” или най-новата версия „ротационен европеец”. Понятия като „негър”, „педераст”, „сакат”, „ескимос” и подобни трябва да се заменят с неутрални. Затова за учениците вече няма сладкиши „негърска главичка” или „негърска целувка”, а детската песничка Десет малки негърчета просто изчезна. Книгите на британската романистка Инид Блайтън са преозаглавени. Учителката Слеп е преименувана на Снеп, защото в съвременния английски първото означава и „курва”. В новите издания тя не „раздава шамари”, а само кастри учениците. В любимата младежка поредица Великолепната петорка момичетата вече не изпълняват сами домакинските задължения, а ги споделят с момчетата – за да се избегне евентуално сексистко подценяване на жената. Така например в един-единствен тираж на въпросното произведение са предприети 100 поправки. А романът на Агата Кристи Десет малки негърчета (1939 г.) веднъж е променен на Десет малки индианчета, а днес се нарича И тогава не остана никой.(2)
    Първоначалната идея е изцяло компрометирана. Който отрича абортите, е гледан враждебно. Ако пък някой не приема, че отсрещният е хомосексуален или иска да си смени пола, го обявяват за „хомофоб”. Това е все едно някаква тежка болест... Ако немец не облече тениска с американски или английски флаг – или с комунистическа петолъчка – а предпочита родното знаме или германската руна като наш културен символ – това е политически некоректно. Ако „коректност” означава да носим знамената на нациите, от които сме загубили двете световни войни, тогава просто да върви по дяволите... Но да не стигаме чак до там. Понятия като народ, родина, нация или семейство са вече неприлични. И до последното световно първенство по футбол беше некоректно да изявиш националността си с немски флаг на колата или да провесиш от прозореца държавното знаме. А по света това е напълно в реда на нещата, ненормално е ако не го направиш – у нас обаче „така не е прието”...

    Приятелят ми Волфганг Сипински писа под заглавие Политическата коректност – кинжален удар против свободното мнение следните редове:
„Разбира се живеем в суверенна страна, където човешките права се спазват. Така наивно мислят повечето от нас. Свобода на мненията, на печата, на религията, на събранията и най-накрая свободна демократична конституция. При толкова много свобода има ли изобщо място за оплаквания? Или напротив?
    След 80-те години съществува понятието Political Correctness, произхождащо от американското гражданско движение за защита на малцинствата от дискриминация. С течение на времето тогавашният добър замисъл в Германия става намордник за журналисти и политици. Да се наричат нещата с истинските имена и да се казват фактите такива, каквито са, при определени обстоятелства може да означава край на личната кариера.
    В професионалните кръгове отдавна е известно, че при чувствителна тема журналистическите статии се придържат към строго регулиран словесен набор. Понятията „гастарбайтер”, „чужд работник” и дори „чужденец” са неприлични, въпреки че са използвани години наред. Вместо тях се налагат думи като „пришълци” или „мигранти”. И за да може действително да се угоди на всички, предпочитат да пишат „пришълци/ки” и „ емигранти/ки”. Който не спазва този кодекс, рискува да бъде дамгосан като враждебно настроен към чужденците „дéсен” или дори като „нацист”. При това убежденията нямат никакво значение. Тази твърде застрашителна репресивна форма в определени случаи се оправдава с неспазване на т.нар. „политическа коректност”. Това се нарича още – и не би трябвало да съществува в „свободна” Германия – чисто и просто „цензура”.
    Дори най-високопоставената личност в страната – бившият президент Кристиян Вулф – очевидно не зачита особено свободата на мнението, когато се разкриват личните му задкулисни маневри. Въпреки високия пост, който го задължава да дава пример, той не се свени лично да телефонира в „Билд-цайтунг”, за да предотврати една публикация. Историята е позната до втръсване от телевизията, където е дискутирана от сутрин до вечер. Всички са разгневени от „цензурата” на Вулф, или поне от опита му да я наложи. Наистина не е особено красиво, когато федералният президент иска да спре по телефона публикацията на някое неприятно съобщение. Но ако трябва да съм честен – и аз бих го направил...
    Но дали това е действителната причина за атаката на пресата срещу него? Не е ли политически коректно по-скоро да НЕ СЕ ГОВОРИ за нещо, което засяга личността му? Смятам, че всеки би предпочел да изтегли заем срещу по-ниска лихва, или? Докато при предишните президенти Рау и Кьолер действително има неща за разкриване, които обаче са премълчани (напр. упреци за маскираната като стюардеса проститутка при повечето външни визити). Защо точно Вулф? Само заради един кредит? Или просто претекст? Дали евентуално няма връзка с речта на германския Ден на банките от края на март 2011 г., когато той порядъчно шамаросва банкерите? Или има нещо вярно в слуховете, че се е възпротивил да подпише Договора за европейския механизъм за финансова стабилност? В изказването си при откриването на Четвъртото съвещание на носителите на Нобелова награда за икономика в Линдау той откровено заявява: „Ние нито сме отстранили причините за кризата, нито сме разпознали опасността и сме я премахнали... Най-напред отделни банки спасиха други, после някои държави спасиха банковите си институции, сега европейската общност спасява отделни държави. Така че е справедлив въпросът: Накрая кой ще спаси спасителите? Кога и кому ще се разпределят нарастващите дефицити?”
    На друго място Вулф засяга отговорността на действащите политици: „Стореният грях към младите трябва да има край. Ние се нуждаем от съюз с това поколение. Разбирам гнева на много хора. Шансовете им за бъдещето са поставени на карта. Политиката трябва да възвърне дееспособността им. Тя не бива да реагира трескаво на всяко спадане на борсовите курсове, не трябва да се чувства зависима и разигравана като циркова мечка от банките, рейтинговите агенции и стихийните медии.”
    Очевидно обаче малцина са разбрали, че само месеци преди прословутата „афера” Вулф кани трима нови федерални съдии – сред които бившият министър-председател на Саарската област Петер Мюлер и досегашната председателка на Федералния съд, Сибила Кесал-Вулф. Веднага е обявено: „Двамата съдии ще бъдат членове на Конституционния съд, който ще вземе решение за евентуална забрана на Националдемократическата партия”.

    Представете си сега, че с помощта на новите федерални съдии тази формация действително бъде забранена. Няма ли това да бъде истинско благо за ВСИЧКИ? Нима НДП не е вечният инструмент на различни групировки за събиране на пари – било за някакви „съюзявания против дясното” или за други от чужбина, които по този начин винаги ще имат основание назидателно да сочат Германия, преди да минат с дискоса?
    Дали не нападат Вулф, защото е засякъл някои от „силните” и е объркал нечии планове? Това не ни е известно. Знаем обаче, че посочените теми НЕ се засягат на телевизионни дебати. И това ли е „политически некоректно?”

    Волфганг Сипински го описва правилно. Първоначалната напълно разумна идея против дискриминирането на малцинствата междувременно се превръща в диктатура над мненията, защото които не се придържат към формулировките, биват съсечени. През 2011 г. Зигмар Вестерхаген публикува на страниците на християнското списание Комма (3) една остра статия по темата под заглавие Колко издържа eдин намордник?, където заявява: „Предрешената като благодетел държава е станала възпитател на възгледи. Онова, което първоначално приличаше на норми за поведение, се превърна в перфидна манипулация на убежденията.”

    Той смята, че ние в Германия вече почти нямаме право на различно мнение. Видните граждани и политици познават забраните и знаят какво ги чака, ако не ги спазват – край на поканите за токшоу, спиране на излъчваните партийни клипове, никакви реклами в определени списания и закриване на вестника. Според Зигмар Вестерхаген нашето мнение трябва да съвпада с желанието на държавата – това е валидно и за историческите изложби, и за учебниците, съдържащи фалшифицирана история. Ето какво заявява той по-нататък:

    „Още през 68-ма година ни казаха какво да говорим, да пишем и да мислим, оттогава нищо не се е променило. Наричат го политическа коректност. Германският гражданин се подчинява и мълчи. Той има причини да превива гръбнак, защото е израсъл с чувство за вина и е имунизиран достатъчно дълго. Съзнанието, че е виновен за войната и нейните престъпления е толкова очебийно, че тревожи дори британската Камара на лордовете и през 1995 г. английският политик лорд Марш заявява: „Факт е, че германската духовна обърканост и чувството за виновност от онези дванадесет години са прекомерни и са оказали нездравословно влияние върху следващото поколение. Влаченето на това бреме не е добро нито за Германия, нито за Европа.”
    Усещането за прегрешение отнема самочувствието на германците, но и техния суверенитет. Предаваната от поколение на поколение вина отново се събужда, не на последно място и от призива на Зелената партия: „Никога вече Германия!”. Но това чувство вече се вижда в друга светлина, защото пазените досега в тайна документи стават публично достояние. Уинстън Чърчил се опълчва срещу райха с призива: „Тази война е войната на Англия. Целта й е унищожаването на Германия. Напред, войници на Христос!” (Обращение по радиото на 3 септември 1939 г.) През октомври 1945 г. в разговор със Сталин английският министър председател заявява: „Трябва да попречим на Германия да се изправи на крака, докато са живи нашите внуци”. А пред участниците в германската съпротива подчертава: „Бъдете наясно, че воюваме не против Хитлер и националсоциализма, а против силата на германския народ, която трябва завинаги да бъде разгромена, все едно дали е в ръцете на фюрера или на някой йезуитски свещеник”. (Петер Клайст, „И ти беше там”, Хайделберг 1952, с. 370 и Еймри Хюз, „Уинстън Чърчил – кариерата му във войната и мира”, с. 145) Фактът, че все още не сме подписали мирен договор, а само безусловна капитулация и че след почти 100 години продължаваме да изплащаме репарации според Версайския диктат, напълно съответства на тези думи.”(3)

   
    Това осъзнава и Конрад Аденауер, който признава: „Ние не сме пълномощници на германския народ, а мисионери на съюзниците”. Но дали са верни и другите оценки на Зигмар Вестерхаген? Със сигурност е прав, че при подобни предпоставки германците трудно ще тръгнат изправени, особено под „диктатурата на политическата коректност”, както той я нарича. Със съзнателно използваните от вестниците и телевизията понятия те биват разколебани, заблудени и принудени да мълчат. И сякаш това е краят на свободното мнение!
    Нека разгледаме накратко няколко примера от статии или съобщения в печата, които не са „политически коректни” и затова не са изнесени от големите медии. Така ще добиете представа за какво става дума и за по-нататъшното съдържание на книгата. Ще видите как оригинални съобщения на информационни агенции или полицейски доклади са преформулирани от редакторите в „политически коректни”, за да не предизвикат у читателите – естествено глупавите – гневни изблици, например против определени и склонни към насилие малцинства.
    Чухте ли например за указа на Барак Обама, който трябва да промени целия свят? В новогодишната нощ срещу 2012 г. американският президент подписва спорния Проектозакон на пълномощията за целите на Националната отбрана NDAA (National Defense Authorization Act), който превръща САЩ в истинска полицейска държава. Във връзка с „борбата против тероризма” военните имат право да арестуват и задържат американски граждани по целия свят, без вината им да е доказана в легитимно проведен съдебен процес. Достатъчно е подозрението за евентуални отношения с терористични организации или свързани с тях сили. Но кои са тези „сили” – по-точна формулировка липсва. Кандидатът за президент Рон Пол нарече документа „опасен и обезпокоителен опит за въвеждане на постоянно военно правосъдие в САЩ”.(4)
    Например „политически некоректно” е да се споменават социалните помощи за чужденците. Знаем, че обществената ни система и без това е твърде изтощена, но не е желателно да се говори в тази връзка за пришълците и политическите емигранти. В християнското списание Комма, което съществува вече десет години, Зигмар Вестерхаген направо и без заобикалки се застъпва за свободата във все още несвободното общество, за църквата и вярата. „Дълбоко задлъжнялата германска държава, чиято валута е заплашена от обезценяване, изплаща за издръжката на пришълците и емигрантите необявени и строго засекретени огромни суми. Икономическите експерти ги оценяват на около 70 до 100 милиарда годишно. Тук не са включени хилядите изградени пунктове за контрол на ислямски терористи. Отлично знаем какво се отнема по този начин от германските семейства и от бедстващите. Известно е, че трудовата ни борса отдавна не се нуждае от чуждестранна работна сила. Не бива да се споменава, че 70% от криминалните прояви са дело на турски и арабски младежи – в пресата произходът им се премълчава. Медиите не казват открито, че германските полицаи вече се страхуват да влизат в турските квартали. Приходите от данъците ни обаче са добре дошли за Федералната служба по антидискриминация, чиято плакатна кампания по германските жп гари и училища рекламира ислямът.”(3)
    На 26 ноември 2009 г. информационната агенция ЗЕНИТ (Рим, Ватикана) съобщава за оплакването на сараевския архиепископ кардинал Винко Пулич, че католиците в Босна и Херцеговина страдат от „политическото радикализиране на босненските мюсюлмани”. Той споменава и една книга, подстрекаваща против Христос, от която 100 000 екземпляра са разпространени безплатно сред мюсюлманското население. „Когато споделих с един от ислямските водачи, че този акт не облекчава съвместния живот, той ме посъветва просто да игнорирам факта и всичко приключи”.(5)
    Учебниците в саудитските ислямски училища се позовават на Корана: на крадеца се реже ръката, хомосексуалистите и прелюбодейците се пребиват с камъни, а убийците се обезглавяват с меч! Освен това там се насажда и омраза против евреите!
Британското радио ВВС, което изследва темата, изпраща арабист в едно учебно заведение на организацията на име „Саудитски студентски клубове и училища във Великобритания и Ирландия”. „Библиотекарят сваля от рафтовете няколко държавни саудитски учебника и сътрудникът на радиото прочита отделни антиеврейски пасажи. От учениците се изисква да записват характерни „осъдителни” еврейски черти. Освен това се предупреждава за „заговор” на евреите, които се стремят към „контрол над света и неговите ресурси”. А на децата се обръща внимание, че хомосексуализмът се наказва със смърт. Според ВВС един от текстовете визира различни мнения: дали педерастите да бъдат убивани с камъни, изгаряни или хвърлени от скали в морето.”(6)
Още през 2008 г.  разкрива, че в академията „Крал Фахд” в Лондон се използват саудитски книги, в които християните са наричани „свине”, а евреите – „маймуни”. След масови протести съответните учебници са премахнати, но „знанието” се преподава и остава в детските глави. Истинско „обогатяване на културата”! И сега внимавайте: британският министър на образованието Майкъл Андрю Гуф окачествява отсичането на крайници в британските ислямски училища като „абсолютно неподходящо”. Едновременно с това обаче сякаш на един дъх подчертава, че Саудитска Арабия е суверенна държава (в което досега никой не се е съмнявал) и че не желае да се намесва в образователната й политика. Това е хубав пример не само за „политическа коректност”, но и за европейското подлизурство пред петролните мултимилиардери.(7)




Books
Подвързия Мека
Година 2015 г.
Обем 448 стр.

Напиши ревю

Моля влезте или се регистрирайте за ревю
Свързани продукти