Проклятието на злото дело - провалът на Запада в Ориента
Автор: Петер Шол-Латур
Жанр: Научно-популярна литература, Популярни

ISBN: 978-954-2902-40-9
Формат в мм: 140x215
Тегло: 0,418
Подвързия: мека
Година: 2015
Обем: 312 стр. + 16 стр. цветно приложение
Наличност: Налично
18.00лв
   0 ревюта  |  Напиши ревю
  • „Компетентен и спорен, убедителен и провокативен – последната книга на Шол-Латур е сред най-въздействащите.”
    Ерих Фолат, Дер Шпигел

    Навсякъде ври и кипи: Сирия и Ирак затъват в жестока гражданска война на всички против всички, в Турция ислямистките и светските сили се борят за надмощие. Египет е постоянно размирен, а в северната периферия на този неспокоен регион – Кавказ и Украйна – положението е експлозивно. Със свойствената си проницателност авторът хвърля светлина върху едни земи, сякаш застигнати от проклятието на злото дело – дългогодишната политическа и военна намеса на Запада. Книгата е завещанието на великия журналист и тълкувател на света Петер Шол-Латур.

    „Вече дeсетилетия наред Петер Шол-Латур впечатлява читателите със своите експертизи за чужди континенти и култури.”
    Хелмут Шмит


    Петер Шол-Латур е роден през 1924 г. в Бохум. От 1950 г. работи като журналист, дългогодишен кореспондент на АРД в Африка и Индокитай, ръководител на студиото на АРД в Париж, телевизионен директор на Вестдойче рундфунк и издател на Щерн. След 1988 г. се занимава с публицистична дейност. Неговите телевизионни репортажи от най-горещите точки на света се радват на огромен зрителски интерес и признание, а книгите му са неизменно бестселъри. Петер Шол-Латур почина на 16 август 2014 г.


  • ПРОКЛЯТИЕТО НА ЗЛОТО ДЕЛО



    Провалът на Запада

    в Ориента



       

    От съображения за дискретност на места съм променил имената на моите събеседници. Това не се отнася за изявленията на публичните личности, които съм предал точно и дословно. При превода на изрази от чужди езици съм се придържал към обичайния и общовалиден начин на представяне.



    „Проклятие виси над злото дело,

    всегда злина подир злина се ражда”

     Фридрих Шилер, Валенщайн, изд. Народна култура, 1968 г. , Пиколомини, Пето действие. Преводът е на Димитър Стоевски. – Бел. прев.

     Фридрих Шилер, Валенщайн





    Съдържание

    В ПЛЕН НА СОБСТВЕНИТЕ ЛЪЖИ

    Сараево в Донбас

    Майната му на ЕС!

    Много врагове, много слава

    В сянката на китайския гигант



    БАРБАРА И АЛАУИТИТЕ

    Laudate Dominum omnes gentes

    Дългата сянка на асасините

    Асад, лъвът от Дамаск

    Последните дни на Халеб



    НА РЪБА НА КЛАНЕТО

    Татуировките на Амина

    Война с чужди ръце

    Жорж и големият заговор

    Повторна среща с Ердоган





    БЛЯСЪКЪТ И НИЩЕТАТА НА ПАХЛАВИ

    Предупрежденията на Хелмут фон Молтке

    Между Ерзурум и Техеран

    Големият взрив: ЦРУ сваля Мосадък



    КЪЗЪЛБАШИ И ЕНИЧАРИ

    Поражението е най-сладката победа

    Болникът край Босфора

    Щастието да си турчин”

    Кюрдската бомба със закъснител

    Сватба в Якуб Абдал

    Човекът от Пенсилвания

    Али и лъвът на Аллах

    Един пиян кораб



    ИГРА ВАБАНК МЕЖДУ ЗАЛИВА И МАГРЕБ

    Безпомощност на блогърите

    Новите мамелюци

    Краят на една вероломна държава

    Празни заплахи с червената линия

    Бомби върху Техеран



    В ОЧАКВАНЕ НА СКРИТИЯ ИМАМ

    Провалът на Персийската пролет

    Фамилният кръг на Хомейни

    Аз съм истината!

    Посланието на избраните

    Чаша с отрова



    ХЕЛМУТ ШМИТ

    За 90-тия рожден ден на Петер Шол-Латур.





    В ПЛЕН НА СОБСТВЕНИТЕ ЛЪЖИ



    Сараево в Донбас



    Преди година светът невъзмутимо очакваше предстоящата 2014 г. Военна конфронтация на европейска територия изглеждаше невъзможна. Всички взаимно се увещаваха, че са извлекли поука от ужасните уроци на Първата световна война. Днес тези илюзии са разрушени и се сблъскваме с поредица световни конфликти, които са безсрамни и позорни свидетелства за управляващите. Отново се отвориха старите рани, които смятахме за зарастнали.

        Най-абсурдната териториална вражда се разиграва в Украйна и кръвопролитието достига връхната си точка именно в региона, който през Втората световна война беше едно от най-кървавите бойни полета. Вероятно още е рано да говорим за „Сараево в Донбас”. Стремежите на източните украински провинции Луганск и Донецк да отхвърлят опеката на Киев и да постигнат поне известна автономия, вероятно можеха да се осъществят и по дипломатически път. Но тогава се случи трагичната катастрофа с малайзийския самолет МН 17, която внезапно разпали контролираните дотогава противоречия. Владимир Путин със сигурност нямаше интерес да предизвика подобна трагедия. Драматичното събитие, което мигновено предизвика гневни реакции и обвинения против Русия, беше тежък удар върху нейния държавен ръководител. Ако някой имаше интерес да избегне подобна ескалация, това беше именно Кремъл. Но обвинението вече беше повдигнато.

    Поради едно жестоко съвпадение в същия ден фуриите на войната се развихриха и в непосредствано съседство с Европа. Израелският правителствен водач Бенямин Нетаняху заповяда на армията да нахлуе в ивицата Газа и да взриви подземните бункери на палестинското съпротивително движение. Но службите на Мосад бяха подценили степента на въоръжение на своя противник и смаяната публика се питаше как са могли да бъдат концентрирани толкова много ракети в един регион с големината на провинция Бремен. Загубите сред палестинското цивилно население бяха ужасяващи и досегашното благоразположение на световната общественост към Израел се превърна в отвращение и дори в погнуса.

        От друга страна, се повдигна въпросът как еврейската държава ще продължи да води своето полунормално съществуване под непрестанен обстрел, въпреки че повечето ракети от почти неизчерпаемия боен арсенал могат да бъдат унищожавани още във въздуха от защитната система Iron Dome

     Железен купол, също и Желязна шапка – англ. – Бел. прев.. Една единствена ракета, която падна в близост до летището „Бен Гурион”, застраши сериозно връзките на Израел с външния свят. За двата милиона души, натъпкани в крайбрежната ивица Газа, удари часът на тоталното отчаяние.

        Но Палестина не пострада. В ожесточения опит за свалянето на сирийския режим на Асад се създадоха странни и чудновати коалиции. Казват, че Хамас подкрепя Мюсюлманското братство, което пък египетската военна клика на Фатах ал-Сиси приема за смъртни врагове. Върхът на абсурда ще бъде достигнат, ако офицерите от Кайро се споразумеят по-скоро с Израел, а не с арабските си братя от бригадите Ал Касам на Хамас. Но реформаторското движение на Мюсюлманското братство е трън в очите не само на Египет. Както Саудитска Арабия, така и Обединените емирства се чувстват застрашени от революционния размах на братството и подкрепят израелската изолация на Газа – което доскоро беше просто немислимо. Докато Свободната сирийска армия, която с подкрепата на американците иска да въведе в Сирия прозападна политическа система, е очевидно небоеспособна. Оръжейните доставки са добре дошли за джихадистите, нахлуващи от север през турската граница. Под най-различни названия – например Фронт Нусра или Ислямско движение на свободните мъже от Леванта – те се представят за непримирими воини на Аллаха, които изискват пълно въвеждане на Шариата.

        Най-накрая се отвори и нова бездънна пропаст, когато успоредно с тези ислямисти сякаш от нищото се пръкна една военна групировка, която първоначално прокламираше някаква „Ислямска държава в Ирак и Сирия”, за да се разрасне под обозначението „Ислямска държава” върху цялата мюсюлманска религиозна общност – уммата. Оттогава целият Ориент цитира един новодошъл пророк, присвоил си името Абу Бакр ал-Багдади, чийто духовен и светски авторитет трябваше да се разпростре от Мароко до Индонезия. Чрез един сензационен светкавичен поход тази Ислямска държава изведнъж се оказа по-силна от всички воюващи формации. Става дума за Зеления легион, чийто доброволци направо завладяха иракските бойните полета. Само появата им предизвикваше паническото бягство на правителствената армия, която оставаше в ръцете на джихадистите огромен оръжеен арсенал.

        Тези такфири

     Авторът визира застъпниците на радикалния ислям, които произхождат от п-в Синай. Фанатични традиционалисти, които смятат всички останали за „еретици” и днес представляват крайно консервативните ислямски кръгове. В случая прозвището „такфир” обозначава онзи, който обвинява индивид или група в неверие (куфра). – Бел. прев.  постигнаха своя най-зрелищен успех, когато с един удар превзеха втория по големина иракски град Мосул, център на най-северната провинция. Оттогава псевдохалифът ал-Багдади се появява с черна чалма като наследник на Пророка. Бойците на Ислямската държава завладяват все по-голяма територия около Мосул, в която шиитското население е заплашено от изтребление. Същото толкова неумолимо са преследвани живеещите в района християни и тайнствените йезиди, чийто произход се свързва с далечното учение на Заратустра.

        Армията на халифа приближи Багдад и Барак Обама най-накрая се видя принуден на употреби оръжие срещу камшика на Пророка. Когато свещените реликви на шиитското мнозинство в Кербала и Наджаф бяха заплашени от фанатиците на Ислямската държава с поругание и унищожение, великият шиитски аятолах Али ал-Систани наруши своята квиетистка сдържаност и чрез специална фетва призова своите привърженици към съпротива. През последния ми престой в този район през 2012 г. – като гост на местните шиити – получих уверение от тамошните първенци, че в името на Аллах ще изоставят религиозния спор със сунитите. Впоследствие всичко това се промени из основи. Различните милиции, които дотогава държаха в шах шиитския министър-председател Нури ал-Малики, се превърнаха в единствения отбранителен щит против бойците на Ислямската държава. При това те намериха съюзник в елитните части на пасдаран

     Армия на пазителите на ислямската революция, известни и като Революционна гвардия, създадена след свалянето на шах Реза Пахлави през 1979 г. – Бел. прев. – иранската Революционна гвардия.

        Американците, които се кълняха, че техните сухопътни войски никога повече няма да навлязат в Плодородния полумесец, все още се колебаеха дали да използват поне въздушен удар против очевидно непобедимите орди на ал-Багдади. Но когато тези бесни сунити започнаха систематични кланета сред друговерците, изменниците или инакомислещите, Обама одобри военната намеса на военновъздушните сили с аргумента, че трябва да предотврати геноцида на християните и йезидите.



        Междувременно Ислямска република Иран естествено не остана безучастна. Елитните гвардейски части бяха обучили и въоръжили шиитските милиции, затова се стигна до парадоксална ситуация – след тридесетгодишно взаимно отричане и смъртна вражда американците и иранците внезапно се обединиха от обща цел. Дотогава арабските петролни монархии бяха приемани като неизменен съюзник и солидна платформа на американската геополитическа стратегия в Залива, който едните наричаха „персийски”, а другите – „арабски”. Но тази увереност беше вече разклатена и опортюнистичният американски завой към републикански Иран – всъщност единствената стабилна регионална сила, утвърдила се в хаоса – събуди в Риад и Дубай съмнение за смяна на фронта и дори за заговор.

        Безграничният фанатизъм на Ислямската държава предизвика сред размирната младеж от Йордания до Йемен утопичния стремеж за връщане към ислямските корени. Саудитската династия си припомни размириците и временната окупация на свещената „Кааба” в Мека от известния Джухайман ал-Утайби през 1979 г. – един пристъп на религиозна лудост, който беше смазан с чуждестранната помощ на френската армия.

        Арабският свят, чийто залитания и ексцесии са почти необясними, изпадна в положение, познато от времето след смъртта на Пророка – вътрешно разцепление и разпокъсаност, т.нар. фитна

     Хаос, смут, интрига – араб. – Бел. ред.. Забележително е обстоятелството, че докато американците се колебаеха да използват въздушни удари, на помощ на иракското правителство се притече Руската федерация – а в същото време заплахата от война между САЩ и Русия в Източна Украйна растеше с часове.

        Хаосът достигна такива чудовищни размери, сякаш в целия Ориент се чуха воплите на пророк Исай: „...пратениците за мир горко плачат. Пътищата запустяха; пътници вече няма... Земята тъгува, съхне; Ливан е посрамен, увяхнал; Сарон заприлича на пустиня, а Васан и Кармил са оголени от листата си.”

     Книга на пророк Исаия, гл. 33, 7,8 и 9. Навсякъде цитатите от Библията са от Издание на Св. Синод, София 1993 г. – Бел. прев.



        Проблемите постепенно се натрупват и сякаш е близо времето, когато една утвърдена автономна кюрдска държава в Северен Ирак би могла да се противопостави на убийствената лудост на ал-Багдади. Но и тук разнопосочните сили заплашват да унищожат всякаква надежда. Президентът Ердоган пое на плещите си огромен риск, когато призна провинцията

     Иракски Кюрдистан, кюрдски автономен район на територията на Северен Ирак. – Бел. прев. на кюрдския лидер Масуд Барзани и дори подкрепи неговите пешмерги

     Отиващи на смърт – араб. – Бел. прев.  в окупацията на петролните залежи около Киркук. В Анкара би трябвало да се замислят дали претендиращата за независимост и безспорно най-силна и влиятелна кюрдска група от Източен Анадол скоро отново няма да последва своя непримирим водач Абдула Йоджалан.

        При това далеч не сме изчерпали всички противоречия. Докато Барак Обама прехвърля цялата вина за украинската гражданска война върху Кремъл – вероятно за да смекчи справедливата си критика против Бенямин Нетаняху – изтеглянето на международните стабилизационни сили

     International Security Assistance Force – англ. – Бел. прев. от Афганистан и неразрешените отношения в Хиндукуш напълно изчезнаха от вестниците и телевизията. При това последните военни части, които напускат планинската страна, зависят изцяло от руската логистика, поради което са подложени на изнудване. От своя страна Путин трябва да заблуждава парламента с неясни изявления, че Афганистан уж е изцяло прочистен от чужди войски – докато в същото време религиозните и етническите напрежения неизбежно ще обхванат Узбекистан и Таджикистан.

        Ако Китайската народна република – която при други обстоятелства разиграва руската карта – се въздържа от намеса в донбаския спор и възникналите там сепаратистки стремежи, това може да се отдаде на факта, че западният автономен район Синдзян, чието уйгурско население претендира за името „Източен Туркестан”, също е заразен от вируса на разцеплението.





    Майната му на Европейския съюз!



    Няколко месеца преди конниците на Апокалипсиса да се втурнат в битки между реките Дон и Тигър, се опитах да обрисувам от тогавашна гледна точка раболепното поведение на европейските нации към американската хегемония. Тогава все още можех да го направя относително несериозно и почти иронично. Но катастрофата на малайзийския самолет вече изключваше всякаква ирония. Въпреки това – с цел да документирам страхотното ускоряване и непредвидимоста на днешното време – бих искал да цитирам някои написани тогава редове. Не се шокирайте от заглавието „Майната му на Европейския съюз!” То е взето от една статия на Франкфуртер Алгемайне Цайтунг с дата 7 февруари 2014 г. Могат да ме упрекнат, че това е отдавна, но обругаваенто на ЕС от шефката на отдела по европейските въпроси на американския Държавен департамент хвърля достатъчно светлина върху подценяването и дори презрението, което изпитват и най-висшите кръгове на трансатлантическите ни съюзници. Виктория Нюланд – така се казва водещата американска дипломатка, която си послужи с този груб израз – е близка на неоконсерватизма и на бившия американски вицепрезидент Дик Чейни. Това повдига въпроса как е могло подобна личност да бъде назначена за американски повереник в партньорството между Вашингтон и Брюксел.

        Реакцията на европейските управляващи се ограничи с плахото „no comment”. Ако в Брюксел разполагаха и с грам самочувствие, щяха да застанат на равна нога с американските съюзници и да отвърнат на влиятелната чиновничка с подобаващ военен жаргон, като прибавят и едно шеговито „Върви на майната си!”.

        Някой би го нарекъл ненужно хленчене, но настъпва смутна и размирна ситуация, в която западната политика по отношение на украинския конфликт изглежда екстремно колеблива. Възможностите за дешифриране на контрагентите при повсеместното подслушване и шпиониране от Агенцията за национална сигурност и ЦРУ предизвикаха публично оповестяване на комуникацията между Виктория Нюланд и американския посланик в Киев Джефри Пайет, което може да се окачестви именно като „проклятие на злото”. Тогава Държавният департамент даде на своите представители в Киев важно указание. При съставяне на преходното правителство след бунтовете на Майдана и безславното бягство на президента Янукович те трябваше да се погрижат за избирането на опозиционера Арсений Яценюк. Той очевидно се ползваше с благоволението на САЩ и разполагаше с крайно необходимите връзки с ЦРУ.

        На фона на поредното грубо вмешателство при разпределението на силите в една суверенна държава – каквото впрочем Вашингтон многократно е репетирал далеч преди Украйна – европейската нерешителност издаваше не само липса на кураж, но и старомодно лицемерие в духа на някогашните представи за международно право. Казано накратко, американците грубо напомниха на Брюксел – и дори на иначе толкова гъвкавата лейди Аштън – строго да спазва установения ред.

        Добре съзнавам, че при подобно встъпление могат да ме обвинят в антиамериканизъм. Но особено след втория иракски военен поход сме подложени на всеобхватна дезинформация, провеждана от перфектно организирани институции на САЩ, Великобритания и Израел и която по принцип трябва да се приеме толкова сериозно, колкото и повсеместното шпиониране от Агенцията за национална сигурност. И отново най-видният германски държавник, а именно Хелмут Шмит, прозвуча като самотен вик в пустиня, когато от страниците на Билд-Цайтунг се удивляваше, че „...някои западни политици и многобройни медии пишат и говорят съвсем различни неща в сравнение с онова, което мислят германците”. Бившият федерален канцлер констатира: „Германците са далеч по-миролюбиви от уводните статии в „Ди Велт”, „Франкфуртер Алгемайне”, „Билд” и дори от моя вестник „Ди Цайт”.

    Най-глупавият израз, използван през последните месеци от германските коментатори при дискредитиранетона дори минималната обективност на руската дипломация, гласи „Познавачите на Путин”. Все едно дали ще класифицираш руския президент като пламенен и болезнено унизен патриот или вманячен във властта експанзионистичен автократ, най-важното за една обективна оценка е да познаваш възможно най-добре характерните склонности и стратегическите цели на бившия офицер от КГБ. Ако е трудно да оцениш манталитета на приятелски настроения хегемон Барак Обама, далеч по-належащо е чрез правилен анализ да прозреш намеренията на един потенциален враг.

        Що се отнася до моя привиден антиамериканизъм – сестра ми се омъжи за американец, а майка ми дълго време живя при дъщеря си в Минеаполис и прие американско гражданство. Добре си спомням американското нашествие във Виетнам, когато още при пристигането на първия кораб в Дананг предсказах трагичен край. Това предизвика посещението на тогавашния външен министър Шрьодер в студиото на Вестдойче Рундфунк, който искаше да обвини новинарите в грубо нарушение на атлантическата солидарност. Опитът на тогавашния директор на телевизионния канал Клаус фон Бисмарк да ме цензурира се провали. След като ме разпитва два часа за прогнозите ми, които се основаваха на моите лични впечатления от френската война в Индокитай, той ме изпрати с кратката прусашка фраза: „Продължавайте!”.

    Твърдя, че предупреждението ми преди виетнамскатна война е било по-ценно за Алианса от първоначалните скандирания на немските кресльовци, които по-късно – след първите провали – шестваха из германските градове с идиотското „Хо-Хо-Хо-Ши-Мин!”. Впрочем това беше потвърдено и в дружеския разговор с един от известните американски външнополитически хардлайнери, сенатор Джон Маккейн, който след подробен разбор на френското поражение в Индокитай констатира: „Преди намесата си в Далечния изток ние като американци трябваше да се запознаем с поражението на нашите галски съюзници и основно да проучим произведението на Бернар Фал Street Without Joy”

     Улица без радост – англ. – Бел. прев. .

    По време на една пресконференция за втората Иракска война през 2003 г. предишният американски посланик в Берлин Джон Корнблум ме обяви за враг на САЩ. По-късно, след краха в Багдад и попарените илюзии за „укрепването на нацията” в арабския регион, той в разговор на четири очи призна, че в последна сметка съм имал право. Отказът от месопотамската авантюра можеше да спаси престижа на американците и да спести както многобройните жертви и ранени, така и милиардите похарчени средства. Кои са всъщност истинските приятели? Дали привържениците на утопичната представа за демократичен нов ред в арабския Изток или охулените като Касандра реалисти, които предупреждаваха за фаталния провал в един твърде чужд културен кръг?

    С един от бойците във Виетнам – морски пехотинец от зелените барети – споделяхме опасностите на първа линия. Топлите ни приятелски отношения се бяха превърнали в истинско бойно другарство, докато ротата не се деморализира покрай дрогата, проститутките и собствената си неспособност да преодолее коварството на източноазиатските партизани дори с цената на чудовищни загуби в жива сила и техника. При по-късните нашествия в Месопотамия и Хиндукуш подобни взаимоотношения вече бяха невъзможни. Американското върховно командване отдаваше поражението в Сайгон на прекаленото доверие към медиите. След атентатите срещу Световния търговски център и Пентагона най-могъщата нация в света изпадна в състояние на колективна истерия и демонстрира пълна липса на имперска невъзмутимост и римски добродетели. Военните щабове в „братския Близък изток” се капсулираха и посрещаха враждебно всяка обективна оценка на ситуацията, а чрез различни опекунски трикове изолираха вечно подозрителните кореспонденти.




Books
Тегло 0,418
Подвързия мека
Година 2015
Обем 312 стр. + 16 стр. цветно приложение

Напиши ревю

Моля влезте или се регистрирайте за ревю
Свързани продукти