Автор: Улрих Мис
Жанр: Антиглобализъм, Популярни

ISBN: 978-954-2902-90-4
Формат в мм: 140x215
Тегло: 0.480 кг.
Подвързия: мека корица
Година: 2022 г.
Обем: 352 стр.
Наличност: Налично
28.00лв

Откритият диспут е основна предпоставка на демократичното общество. Диалогът в основата му вече отдавна отсъства не само в Германия, но и в много други западни държави. Политиката на утвърдените сили се диктува от пазарно радикална и войнолюбива многопартийна коалиция. Индустрията за въздействие върху съзнанието отразява и усилва тези идеологии. Фактът, че правовата държава страда и излиза от релсите, изобщо не впечатлява тези доктринери. Вече дори не става дума за медийна манипулация и пропаганда, а далеч повече за психологическо стълкновение, информационна война и нарастваща цензура против гражданското общество. Улрих Мис е събрал един международен авторски екип, членовете на който формулират собствени мисли по отношение на агитацията и западната фасадно демокрация и не се подчиняват нито на господстващото мнение на пазарно удобните „демократи“, нито на предписанията, налагани от езиковите стожери на политическата коректност.


Посвещение

Тази книга е посветена на хора като Джулиан Асанж, Едуард Сноудън, Челси Манинг и мнозина други, които не позволяват да бъдат отклонени от стремежа си към търсенето на истината. Центровете на властта и техните корумпирани водачи си отмъщават най-вече на тези, които разкриват престъпленията им; те представляват най-голямата заплаха за тях. Битката за истината не се награждава с ордени, кръстове за храброст и ритуално раздавани отличия – ето защо са толкова важни смелите хора, които са неподкупни и не позволяват да бъдат заглушавани и сплашвани. 

Най-важните понятия, които тези силови центрове, техните придворни лакеи и свитата подлизурковци използват за злепоставяне на критиците – наред с познатите отдавна „антисемит“ и „антиамерикански“ – са „конспиративна теория“ и „конспиративни теоретици“. С тези оръжия от арсенала на психологическата война, те систематично мачкат правото на мнение и се стремят максимално да потиснат критиката.

„Понятието „конспиративна теория“ е само безсъдържателна фраза, целта на която е да намали мисленето или да предизвика късо съединение, водещо до изключване на разсъжденията. Най-често се използва като коз за прекратяване на разумна дискусия, за отклоняване вниманието от основателни въпроси, за осуетяване обективното разглеждане на фактите и проверка на доказателствата. Всъщност става дума за практическо приложение на военни тактики, с каквито през последните 40 години успяха да парализират комуникацията – метод за прикриване на нелегални операции и запазването им в тайна. Това, че повечето хора имат нереалистични представи за историческите събития не е случайно – именно това е „конспирацията“, която си заслужава да бъде анализирана. Редица заинтересувани групи биха искали да живеете както досега и да не повдигате важни въпроси. Те са експертите и сте длъжни да ги следвате безпрекословно. Няма нищо, което да не са ви казали.“

Рихард Грове(1)

Посвещавам тази книга предимно на онези журналисти, които неуморно продължават да изкарват наяве истината от мрака на центровете на властта. Особено бих споменал екипите на следните немски онлайн медии: KenFM , Рубикон и Нойе Райнише Цайтунг. Изрично отправям посвещението си и към посочените в последната глава англо- и немскоезични медии.




СЪДЪРЖАНИЕ:

Посвещение

Предговор от Улрих Тойш

Въведение от Улрих Мис

1. КОМПАС ЗА СУВЕРЕНА

Улрих Мис 

Неолибералната контрареволюция като инструмент за господство

Кейтлин Джонстън

Дванадесет съвета за по-успешно разбиране на света

Матиас Бурхард

Голямата манипулация – подготовка за тоталитаризма

Кейтлин Джонстън

В какво вярват почтените хора и побърканите конспиративни теоретици

2. В БЛАТОТО НА ФАСАДНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

Улрих Мис

Промиване на мозъци в епохата на антипросвещението

Крис Хеджис

Напред, християнски фашисти

Роланд Ротенфусер

Създателите на духа на времето

Яна Милев, интервюирана от Беата Арнолд

Военно право и политически замисъл при извънредното положение заради  коронавируса

3. ВРАЖЕСКА ПРОПАГАНДА, ВОЕННА ДЕЗИНФОРМАЦИЯ И ПАРАЗИТЕН ВОЕННОПРОМИШЛЕН КОМПЛЕКС

Волфганг Ефенбергер

Как трансатлантическите властнически клики ни подмамват към нови войни

Тило Грезер

Медийната пропаганда като акомпанимент към чужди намеси и войни

Николас Рийдл, Улрих Мис

Ние не служим на Германия…


4. ДЪРЖАВЕН ТЕРОРИЗЪМ, СЕКРЕТНИ ОПЕРАЦИИ И АТЕНТАТИ

Кийс ван дер Пийл

Процесът „Полет МН 17“ – правораздаването като политически театър

Йенс Бернерт

Качествена британска пропаганда

Мориц Ендерс

Атентатът срещу папата от 1981 г. – знаков пример за медийна манипулация 

Ернст Волф

Убийството на Херхаузен – фикция и действителност


5. ЗАТВОР ЗА УМА И НОВА ИНКВИЗИЦИЯ


Даниел Ганзер

Последици от търсенето на истината: който в Швейцария разследва 11 септември, съсипва научната си кариера

Джон Пилджър, интервюиран от Денис Бернщайн и Ранди Кредико 

Глобалната война против Асанж, несъгласието и журналистиката 

Актам Сюлейман 

Ал Джазира и сирийската война – фалшивото е недостатъчно фалшиво. Лични възгледи на бивш журналист от катарската телевизия.

Андреа Дрешер

Когато левите станат десни, а евреите – антисемити. Силата на антигерманския трансатлантически фашизъм


Клаудия Цимерман

 Внезапно персона нон грата 

Улрих Мис

Наратив, срив на дискусията и нов начин на говор

Улрих Мис

 Кратко упътване: алтернативни медии

Авторски екип

Благодарности

Бележки


Предговор

Никой не работи без да греши. С извиненията си журналистите от мейнстриймните медии искат да ни убедят: и ние, които работим в утвърдените и водещите вестници, радиа и телевизии, правим грешки. И ние сме хора с всички човешки слабости. Въпреки че влагаме усилия, не сме съвършени. Както навсякъде, така и сред нас се срещат „черни овце“. Въпреки желанието да изследваме нещата точно и грижливо, понякога се заблуждаваме. В убийственото напрежение на професионалното ежедневие винаги можем да допуснем грешка. Затова ви молим, мили читатели, слушатели и зрители, да проявите разбиране. Все пак същественото е, че когато наистина сме сгрешили, което твърде рядко се случва, си го признаваме и поправяме нещата. Ние работим върху това и всеки ден ставаме все по-добри. Знаем как да контролираме и себе си, и качеството на своята работа. Правим го не за този или онзи, а за вас – зрителите и винаги с най-добри намерения. Повярвайте ни!

Тази гальовна самооценка на мейнстриймната журналистика няма нищо общо с безутешната действителност както в Германия, така и другаде. В крайна сметка, няма голямо значение дали медията е държавна, или частна, както и дали е приела онази деградирала смесена форма, която у нас напоследък характеризират като „обществена“ или „публичноправна“. 

Съгласен съм, че някои медии наистина признаха за определени свои допуснати грешки, особено в материалите, свързани с катастрофалните репортажи от Украйна и Русия. Дори се извиниха, но го направиха тогава, когато вече нямаше накъде. Когато съобщението е доказано като обективно погрешно и това е бил единственият изход донякъде да запазят реномето си. 

В случая обективните грешки са най-малкият проблем! С оглед на тях стигаме до основателния въпрос: вярно ли е или не? Защо винаги говорим за прозападни „грешки“? И никога за проруски? Нито за прокитайски? Съгласно кривата на Гаус за нормалното разпределение би трябвало веднъж да има изгода за едните, друг път – за другите! Също както във футбола – когато разглеждаме грешните решения на съдията спрямо един отбор за целия сезон, те винаги по някакъв начин се компенсират и накрая положението изглежда почти справедливо.

Сега за извиненията. Те със сигурност са похвални…! Това достатъчно ли е? Нима след тях вече всичко е наред? Разбира се, че не е. На практика от обективни заблуди може да пострада всеки, но същинското зло се крие другаде – в тенденциозното манипулативно осведомяване, което междувременно се е превърнало във втора природа на нашите журналисти – толкова естествена, че дори не им прави впечатление. Ето защо и многократно поставяните въпроси – например защо са подходили така, а не иначе, в крайна сметка изобщо не ги тревожат. Дали го правят от вътрешно убеждение? Или за да не научим много, т.е. от цинизъм? А може би със свит в джоба юмрук? От кариеризъм или опортюнизъм? Подобни въпроси препращат към грешна следа, защото проблемът отдавна не се локализира на индивидуално ниво. Той е станал систематичен.

Няма значение дали става въпрос за Ню Йорк Таймс, Льо Монд или Гардиън, Франкфуртер Алгемайне Цайтунг, Зюддойче Цайтунг или Ди Велт, СиЕнЕн, БиБиСи, ЦеДеЕф или АЕрДе; всички те преднамерено прикриват важни сведения. Оценяват и претеглят едностранно, предават удобната за тях информация и задържат неприятната. Придружават новините с коментар и едновременно подчертават мнението, което да вземем по въпроса. Всички мерят с един аршин, ползват обвързващи езикови правила, конструират истории според конкретни интереси, водят кампании и откровена пропаганда. И го правят по абсолютно еднакъв начин – господства фрапираща журналистическа хармония. Вместо жизненоважен плурализъм преживяваме постоянно нарастващо медийно хомогенизиране. 

Изобщо не става дума за неточна, недостатъчна или незадоволителна информация. Така се изисква. Така трябва да бъде. Все още разпространената представа, че медиите съобщават новини „безпристрастно“, напълно безкористно и по съвест, е свидетелство за безпределна наивност. За управляващите – дори и в така наречените „демокрации“ – журналистите са твърде важни, за да бъдат оставени на самите себе си. Те са просто приобщени в господстващата и властваща система. В съмнителните случаи, заплашващи със сериозни последствия, те обслужват своите собственици, под чийто контрол се намират.

Говорим за медии, които съдействат на системата. Само и единствено от рамковите условия зависи силата, с която се намесват властовите и контролните структури. В спокойни и безметежни времена управляващите демонстрират известно великодушие и либерализъм – тогава отпускат каишката и на журналистиката. Така беше през 60-те и 70-те години; по-възрастните със сигурност си спомнят. В периоди на затруднения и кризи – какъвто е сегашният – нещата са съвсем различни. Тогава хватката става корава и безмилостна и медиите вече не се изживяват като „четвърта власт“. Не предоставят някаква всеобхватна информация, която да улесни създаването на обективно мнение. Изобщо не могат да организират открит и честен обществен дебат, вместо това прилежно наливат масло в огъня – и във вътрешния, и във външния. 

Мейнстриймните медии все по-рядко действат като кучета пазачи и все по-често като бойни псета. Те просто нападат едностранно определена личност или партия, като отказват всякакъв диалог със своите критици. Например въпреки обоснованото недоволство на Фолкер Бройтигам и Фридхелм Клинкхамер(1) спрямо програмните директиви в рубриките „Актуално“ и „Обзор на деня“ на АЕрДе – отговорна за обзорите и темите на деня – на засегнатите не беше отделено и капка внимание. Те просто бяха пренебрегнати въпреки смазващите свидетелства. От новинарската централа в Хамбург упорито продължаваха да уверяват нацията в правотата си, въпреки че беше доказано обратното.

Малцината истински журналисти, които виреят и оцеляват в тази враждебна среда, като вършат нещо различно или поне се опитват, всъщност се борят за изгубена кауза. Те са на доизживяване и дните им са преброени. По цял свят вече са изградени властови структури, които превръщат идеята за „медийна реформа“ в напълно илюзорна. Границата на „няма връщане назад “ е прекрачена отдавна.

Критиката срещу медиите е задължителна. Тя обаче се нуждае от целева група, за която този разход да си заслужава. Недоволството от сегашното състояние не бива да е адресирано до цензорите и техните войски – това ще бъдат напразни усилия – а към истински засегнатите, към нас, получателите. Ние се нуждаем от подкрепа, медийно критична компетентност и от просвета.

Медиите фактически са партия и това междувременно е забелязано от преобладаващата публика, която обаче напомня разстроен, дисхармоничен оркестър. За голямо неудоволствие на властта, изпълнителите вече изразяват гласно негодуванието си. Което е добре! Нека продължават! За съжаление все още има мнозина, които всяка вечер в 20 часа сядат пред телевизора и занемяват в измамно очакване да бъдат достоверно информирани за случващото се по света. 

Точно тези хора трябва да бъдат достигнати. Скептицизмът, недоверието и колебанието ще бъдат първите стъпки. Следващите ще се изразяват във въпроси, отнасящи се до всичко прочетено, чуто или видяно. Например: „Кой кому и какво иска да каже с конкретния материал?“ „Защо ми предлагат точно тази информация?“ „Какво целят да ми споделят с нея?“ „Кой би могъл да има интерес да знам точно това?“ „За мен ли е предназначено като редови читател, слушател или зрител?“ „Или адресатът е някой друг?“ „Тогава кой би могъл да бъде той?“ „Съответства ли информацията на фактите?“ „Има ли и други, допълнителни сведения, които да ми предоставят?“  и така нататък.

Критиката към медиите всъщност е отправена срещу властващите и поради тази причина се оказва ужасно тежка работа. Спешно трябва да я извършат онези, които не желаят да бъдат ежедневно манипулирани и захранвани с поредната доза пропаганда. Днешният свят, белязан от медиите, има огромна нужда от тяхното активно демонстрирано несъгласие. 

Най-важната поука от тази книга е следната: никога не се доверявайте на една-единствена медия! Информирайте се критично, сравнявайте сведенията от различни източници и особено от алтернативните, които са постоянно атакувани от утвърдената преса и водещите канали. Приемайте нещата скептично – винаги и навсякъде!

Авторите на този сборен том наблягат на необходимостта от подобно недоверие. Те дори ще ви помогнат да го задълбочите, защото подробно разглеждат мегаманипулацията, която се осъществява – почти незабележимо – под булото на мейнстриймните медии. От посочените многобройни примери ще разберете как заблудата и пропагандата функционират в модерните общества на „свободния Запад“.

Улрих Тойш, май 2020 г.


Books
Тегло 0.480 кг.
Подвързия мека корица
Година 2022 г.
Обем 352 стр.

Напиши ревю

Моля влезте или се регистрирайте за ревю