Науката и духовните практики - Възстановяване на връзката чрез пряк опит

Корица гръб:

В тази пионерска книга Рупърт Шелдрейк показва как науката подпомага валидирането на седем практики, върху които се изграждат всички религии и които са част от общото ни човешко наследство:

• медитация;

• благодарност;

• свързване с природата;

• свързване с растенията;

• ритуали;

• пеене и песнопения;

• поклоннически пътувания и свети места.

Ефектите на духовните практики днес се изследват научно както никога досега и много от тези изследвания показват, че религиозните и духовните практики обикновено правят хората по-щастливи и по-здрави.

Рупърт Шелдрейк обобщава най-новите научни изследвания за случващото се, когато участваме в тези практики, и предлага начини, по които читателите могат да изследват тези полета сами. За онези, които са религиозни, книгата ще осветли еволюционния произход на собствените им традиции и ще им даде ново съзнание за тяхната сила. На нерелигиозните книгата ще покаже как основните практики на духовността са достъпни за всички, дори ако не се придържат към религиозна система от вярвания.

Това е книга за всеки, който подозира, че в стремежа към радикален секуларизъм изпускаме нещо ценно. Рупърт Шелдрейк вярва, че когато се отворим за духовното измерение, можем да намерим силата да водим по-здравословен и по-пълноценен живот.

„Едновременно земен и вдъхновяващ подход към оценяване на ползите както от науката, така и от религията.“ – Къркъс Ривю

„Рупърт Шелдрейк е не само завършен учен, но и човек, който е пълен с дух. Лично съм му благодарен за написването и публикуването на „Науката и духовните практики“ и не само чистосърдечно я препоръчвам, но и очаквам с нетърпение подкрепата и дълбочината, които тя ще внесе в живота ми.“ – Марк Андръс, епископ на Епископската епархия Калифорния

„Всички тези практики могат да задълбочат смисъла на живота ни и да отворят съзнанието ни за Вселена, наводнена със съзнание.“ – Почитаемият Адам Форд, Church Times

„Спешно, жизненоважно, леко опустошително и вдъхновяващо четиво. Купете я, прочетете я и я дайте на всички свои приятели и на всички почитатели на сциентизма. Шелдрейк ще ни помогне да останем живи и да бъдем по-живи. Всички имаме нужда от неговата помощ.“ – Чарлз Фостър, колеж Грийн Темпълтън, Оксфорд

„Аз лично съм приел много от практиките, които Рупърт описва в своята книга, и в резултат изпитвам повече любов, радост, емпатия, благодарност и спокойствие. Всички ние сме задължени на Рупърт, който неуморно ни носи дълбоки прозрения както от науката, така и от духовността.“ – Дийпак Чопра

„Тъй като е противоречива сред учените, работата на Шелдрейк е свидетелство за неговата смелост и почтеност, с които той продължава да впряга конете както на науката, така и на духовността, за да теглят колесницата, а той я управлява добре.“ –  Чери Гилкрайст, Quest

 Съдържание

ПРЕДГОВОР

ПРИЗНАТЕЛНОСТ

ВЪВЕДЕНИЕ

ДУХОВОСТ ИЗВЪН РЕЛИГИЯТА

КРИЗАТА НА ЛИПСАТА НА ВЯРА

НАУЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ НА ДУХОВНАТА ПРАКТИКА

1.  МЕДИТАЦИЯТА И ПРИРОДАТА НА УМОВЕТЕ

КРАТКА ИСТОРИЯ НА МЕДИТАЦИЯТА

РЕАКЦИЯТА НА РЕЛАКСАЦИЯ И НАМАЛЯВАНЕ НА СТРЕСА

ЗДРАВНИ ПОЛЗИ ОТ МЕДИТАЦИЯТА

ПРОМЕНИ В МОЗЪКА, ПРЕДИЗВИКАНИ ОТ МЕДИТАЦИЯТА

КАКВО РАЗКРИВА МЕДИТАЦИЯТА ЗА СЪЗНАНИЕТО?

НЕОПРЕДЕЛЕНОСТТА НА СВЕТСКИЯ БУДИЗЪМ

ДВЕ МЕДИТАТИВНИ ПРАКТИКИ

1. Медитация

2. Прекарване на време в мълчание

2.  ПОТОКЪТ НА БЛАГОДАРНОСТТА

БЛАГОДАРНОСТ И СВЕТОГЛЕДИ

ИНДИВИДУАЛНИ РАЗЛИЧИЯ

КАКВО НЕ Е НАРЕД С БЛАГОДАРНОСТТА?

ДАРОВЕ И ЗАДЪЛЖЕНИЯ

МИЛОСТ И БЛАГОДАРНОСТ

ДВА НАЧИНА ЗА ПРАКТИКУВАНЕ НА БЛАГОДАРНОСТ

1. Бройте благословиите си

2. Казвайте молитва преди хранене

3.  ПОВТОРНО СВЪРЗВАНЕ СЪС СВЕТА, КОЙТО Е ПО-ГОЛЯМ ОТ ЧОВЕКА

ЧОВЕШКАТА И НЕ-ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА

ВСЕКИДНЕВНИ ВРЪЗКИ

ПОЛЗИ ОТ СЪПРИКОСНОВЕНИЕТО С ПО-ГОЛЯМАТА ОТ ЧОВЕКА ПРИРОДА

ДЕТСКИТЕ ВРЪЗКИ С ПРИРОДАТА

КАК ПРИРОДАТА БЕШЕ РАЗДЕЛЕНА ОТ БОГ?

РОМАНТИЧНАТА РЕАКЦИЯ

СКРИТИТЕ БОГИНИ НА МАТЕРИАЛИЗМА

СКОРОШНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ НА АНИМИЗМА

СЪЗНАТЕЛНОТО СЛЪНЦЕ

НОВАТА НИ СИТУАЦИЯ

ДВЕ ПРАКТИКИ ЗА ПОВТОРНО СВЪРЗВАНЕ С ПО-ГОЛЯМАТА ОТ ЧОВЕКА ПРИРОДА

1. Място за седене

2. Слънцето

4.  СВЪРЗВАНЕ С РАСТЕНИЯТА

ЦВЕТЯТА

ЕВОЛЮЦИЯТА НА ЧУВСТВОТО ЗА КРАСОТА

СВЕЩЕНИ ГОРИЧКИ И НАЦИОНАЛНИ ПАРКОВЕ

ДВЕ ПРАКТИКИ С РАСТЕНИЯ

1. Цветя

2. Дърво

ПРИЛОЖЕНИЕ КЪМ ГЛАВА 4 - СЕМЕЙНИ ОВОЩНИ ГРАДИНИ

5.  РИТУАЛИТЕ И ПРИСЪСТВИЕТО НА МИНАЛОТО

ПРОИЗХОД, МИТОВЕ И РИТУАЛИ

РИТУАЛИ НА ВЪЗПОМИНАНИЕТО

ИНИЦИАЦИЯ И РИТУАЛИ НА ПРЕХОДА

БЛИЗКИ СРЕЩИ СЪС СМЪРТТА И РИТУАЛНО ДАВЕНЕ

РИТУАЛНО ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕТО НА ОЛТАРА НА НАУКАТА

КОЛЕКТИВНИ И ИНДИВИДУАЛНИ РИТУАЛИ

МОРФИЧЕН РЕЗОНАНС

ДВА НАЧИНА ЗА ПРАКТИКУВАНЕ НА РИТУАЛИ

1. Ритуали за поздрав и раздяла

2. Хорова вечерна молитва

6.  ПЕЕНЕТО И СИЛАТА НА МУЗИКАТА

ЕВОЛЮЦИЯТА НА ПЕЕНЕТО И МУЗИКАТА

СОЦИАЛНО ЗАБАВЛЕНИЕ

ПЕЕНЕ

ЕФЕКТИ НА ПЕЕНЕТО ЗАЕДНО

МУЗИКАЛНА ДЕПРИВАЦИЯ

МУЗИКАЛНИ БОГИНИ, БОГОВЕ И ДУХОВЕ

ДВЕ МУЗИКАЛНИ ПРАКТИКИ

1. Пеене

2. Песнопения

7.  ПОКЛОННИЧЕСКИ ПЪТУВАНИЯ И СВЕТИ МЕСТА

ОТ МИГРАЦИЯТА КЪМ СЪВРЕМЕННОТО ПИЛИГРИМСТВО

ВЪЗРАЖЕНИЯ СРЕЩУ ПИЛИГРИМСТВОТО

ПИЛИГРИМСТВО И ТУРИЗЪМ

ВЪЗРАЖДАНЕ НА ПОКЛОННИЧЕСКИТЕ ПЪТУВАНИЯ

ПОЛЗИ ОТ ПОКЛОННИЧЕСКИТЕ ПЪТУВАНИЯ

КАКВО ПРАВИ СВЕТИТЕ МЕСТА СВЕТИ?

ДВЕ ПРАКТИКИ НА ПИЛИГРИМСТВО

1. Идете на поклонническо пътуване

2. Превърнете пътуванията си в поклоннически

ЗАКЛЮЧЕНИЕ - ДУХОВНИТЕ ПРАКТИКИ В СВЕТСКАТА ЕПОХА

СЪВРЕМЕНЕН СЕКУЛАРИЗЪМ

НЕОПРЕДЕЛЕНОСТТА НА АТЕИЗМА

ЕФЕКТИТЕ НА РЕЛИГИОЗНИЯ И НЕРЕЛИГИОЗНИЯ НАЧИН НА ЖИВОТ

ДУХОВНИТЕ ПРАКТИКИ КАТО НАЧИНИ НА СВЪРЗВАНЕ

ОТКРИВАТЕЛСКИ И ПРЕОТКРИВАТЕЛСКИ ПЪТУВАНИЯ

ЛИТЕРАТУРА

ПРЕДГОВОР

Тази книга е резултат от дълго пътуване през царствата на науката, историята, философията, духовната практика, теологията и религията, както и физически пътешествия през Великобритания и Ирландия, континентална Европа, Северна Америка, Малайзия, Индия и други части на света. Науката и духовните практики са част от живота ми още от детството и в много и различни контекстове съм мислил за взаимоотношенията между тях.

Роден съм и израснах в Нюарк на Трент, Нотингамшир – пазарен град в централната част на Англия. Имам съвсем традиционно християнско възпитание. Семейството ми бяха методисти и аз отидох в англиканско училище-пансион за момчета. 

От най-ранна възраст се интересувам от растения и животни. У дома гледах много животни. Баща ми беше хербалист, използващ микроскоп, и фармацевт, и насърчаваше моите интереси. Исках да стана биолог и специализирах природни науки в училище. След това продължих обучението си в университета в Кеймбридж, където учих биология и биохимия. 

По време на моето обучение по природни науки осъзнах, че повечето от преподавателите ми са атеисти и че те разглеждат атеизма като нормален. В Англия по онова време науката и атеизма вървяха ръка за ръка. Атеистичният светоглед като че ли беше част от научния светоглед – нещо, което приемах. 

Когато бях на 17 години, в промеждутъка между завършването на средното училище и отиването в университет, работих като лабораторен техник в изследователските лаборатории на фармацевтична компания. Исках да имам изследователски опит. Когато приех работата, не знаех, че ще работя в лаборатория за вивисекция. Исках да бъда биолог, защото обичах животните. Сега обаче работех в нещо като лагер на смъртта. Нито една от котките, зайците, морските свинчета, плъховете, мишките или малките пиленца, които се използваха в експериментите, излизаше живо от лабораторията. Изпитвах голямо напрежение между чувството си към животните и научния идеал за обективност, който не оставяше място за личните ми емоции. Когато изразих някои от моите съмнения, колегите ми напомниха, че всичко това е за доброто на човечеството; тези животни се жертваха, за да се спасява човешки живот. Те имаха неоспорим аргумент. Всички ние имаме полза от съвременните лекарства и почти всички от тях са изпитвани първо върху животни. Би било безотговорно и незаконно да се изпитват неизпробвани, потенциално токсични химически вещества върху хора. Хората имат права – такъв е аргументът. Лабораторните животни нямат почти никакви права. Повечето хора имплицитно подкрепят тази система на жертване на животни, защото се облагодетелстват от съвременната медицина. 

Междувременно прочетох Зигмунд Фройд и Карл Маркс, които затвърдиха моите атеистични виждания, и когато отидох в Кеймбридж като студент бакалавър, се присъединих към Кеймбриджката хуманистична асоциация. След като посетих няколко срещи, започнах да ги смятам за скучни, а любопитството ми ме отведе другаде. Събитието, което помня най-добре, беше по време на едно обръщение към нас от биолога сър Джулиън Хъксли – пътеводна светлина на Светското хуманистично движение. Той настояваше, че хората трябва да поемат контрола върху собствената си еволюция и да подобрят човешката раса чрез евгениката, а именно чрез селективно размножаване. Прогнозираше нов вид от генетично усъвършенствани деца, които ще се родят чрез изкуствено осеменяване, използвайки донорска сперма. Изброи и качествата, които донорите на сперма трябва да имат, за да се създаде този подем на човечеството: трябва да са мъже, които имат дълго научно потекло, велики лични постижения в науката и които са се издигнали до позиция на голямо уважение в обществения живот. Идеалният донор на сперма се оказа самият сър Джулиън. По-късно научих, че той е практикувал това, което проповядваше.

Като атеист и напъпващ механистичен биолог, от мен се очакваше да вярвам, че Вселената по същество е механистична, че няма върховна цел и Бог, и че нашето съзнание не е нищо друго освен мозъчна активност. Установих, че всичко това ме напряга, особено когато се влюбих. Имах красива приятелка и във фаза на много силна емоция ходех на физиологични лекции за хормоните. Научих за тестостерона, прогестерона и естрогена, и как те влияят върху различни части на мъжкото и женското тяло. Имаше обаче огромна пропаст между преживяването на влюбването и ученето на тези химически формули. 

Освен това все повече осъзнавах дълбоката бездна между моето първоначално вдъхновение – интерес към живите растения и животни, и типа биология, която ми преподаваха. Почти нямаше връзка между моя директен опит с животните и растенията, и начина, по който учех за тях. В нашите лабораторни упражнения убивахме организмите, които изучавахме, правехме им дисекции и след това разделяхме техните части на все по-малки компоненти, докато стигнем до молекулярното ниво.  

Чувствах, че има нещо радикално погрешно, но не можех да идентифицирам проблема. След това приятел, който учеше литература, ми зае книга за немската философия, в която имаше есе върху трудовете на поета и ботаника Йохан фон Гьоте. Открих, че в началото на XIX век Гьоте е имал визия за различен тип наука: холистична наука, която интегрира прекия опит и разбирането. Тя не включваше раздробяване на всичко до най-малките части и отричане на доказателствата от собствените сетива. 

Идеята, че науката може да е различна, ме изпълни с надежда. Исках да съм учен. Не исках обаче да се впускам директно в изследователска кариера – което според преподавателите ми щях да направя. Исках да отделя известно време, за да погледна по-голямата картина. Имах късмета да ми присъдят стипендията „Франк Нокс“ в Харвард и след като завърших Кеймбридж, прекарах една година там(1963–1964), изучавайки философия и история на науката. 

Книгата на Томас Кун „Структурата на научните революции“ (1962) Издадена на български - С., „Петър Берон“ 1996 г., второ издание С., „Изток-запад“ 2016 г. – Бел. ред. беше излязла наскоро и ме накара да осъзная, че механистичната теория за природата беше това, което Кун нарича „парадигма“ – колективно поддържан модел на реалността, система от убеждения. Кун показа, че периодите на революционни промени в науката включват заместването на стари научни модели на реалността с нови. Ако науката се беше променяла радикално в миналото, тогава вероятно би могла да се промени отново в бъдеще – вдъхновяваща възможност.

Върнах се в Кеймбридж, Англия, за да работя върху растенията. Не исках да работя върху животни – първоначалното ми намерение, защото не желаех да прекарвам живота си, убивайки ги. Защитих докторска дисертация, посветена на начина, по който растенията произвеждат хормона ауксин, който стимулира растежа на стеблата, формирането на дървесината и растежа на корените. Хормоналната пудра, която градинарите използват, за да подпомагат пускането на корени на фиданките, съдържа синтетична форма на ауксин. След това продължих с изследвания върху развитието на растенията като стипендиант в колежа „Клер“, Кеймбридж, но и като изследовател в Кралското общество, което ми даде огромна свобода, за която съм много благодарен.

През този период станах член на група, наречена „Богоявленски философи“, базирана в Кеймбридж. Тази група беше малко вероятно събиране на квантови физици, мистици, будисти, квакери, Англикани и философи, включително Ричард Брейтуейт, който беше професор по философия в Кеймбридж и водещ философ на науката, съпругата му Маргарет Мастърман – директор на Звеното за изучаване на езиците в Кеймбридж и пионер на изкуствения интелект, и Дороти Емет – професор по философия в Университета на Манчестър, която беше учила с философа Алфред Норт Уайтхед. Четири пъти годишно живеехме като общност в една вятърна мелница на брега на Норфолк в Бърнам Оувъри Стейт за по една седмица. Водехме дискусии за физиката, биологията, алтернативната медицина, акупунктурата, изследванията на паранормалното, квантовата теория, природата на езика и философията на науката. Никоя идея не беше забранена. 

През този седемгодишен период бях свободен да провеждам каквито искам изследвания когато ги искам. Финансиран от Кралското общество, отидох в Малайзия за една година, защото исках да изучавам растенията в тропическите гори с обилни валежи. Бях базиран в катедрата по ботаника на Университета на Малая, близо до Куала Лумпур. На път за там през 1968 г. минах през Индия и Шри Ланка, където прекарах по няколко месеца, и това в значителна степен отвори очите ми. Открих, че там има напълно различни начини да се гледа светът, за които нищо в обучението ми не ме беше подготвило.

Когато се върнах в Кеймбридж, продължих с изследванията си върху развитието на растенията и в частност се фокусирах върху начина, по който растителният хормон ауксин се пренася от листата и стеблата към върховете на корените, променяйки растението докато преминава през него. Макар че тези изследвания имаха голям успех, все повече се убеждавах, че механистичният подход е неспособен да доведе до адекватно разбиране на развитието на формата. Трябваше да има организиращи принципи отгоре надолу, а не само отдолу нагоре. Архитектурна аналогия за принципа отгоре надолу е план на сградата като цяло, а обяснението отдолу нагоре ще е самият интерес към химията и физическите свойства на тухлите, слепващите свойства на хоросана, напрежението в стените, електричеството в електрическата инсталация и т.н. Всички тези физически и химически фактори са важни за разбирането на свойствата на сградата, но сами по себе си те не могат да обяснят нейната форма, дизайн и функция. 

По тези причини започнах да се интересувам от идеята за биологичните полета, или морфогенетичните полета, или оформящите полета – концепция, предложена за пръв път през 20-те години на ХХ век. Формата на листа не се детерминира само от гените в неговите клетки, които позволяват производството на определени протеинови молекули, но и от оформящото листа поле – един вид невидим план или матрица, или „атрактор“ за листа, различно за дъбовите листа, розовите листа и бамбуковите листа, макар че всички те имат едни и същи молекули ауксин и един и същ вид полярна транспортна система за ауксина, придвижваща го само в една посока: от филизите към върховете на корените, но не и в обратната посока. 

Когато мислех как морфогенетичните полета може да се наследяват, ми хрумна нова идея: може да има вид памет в природата, която осигурява преки връзки във времето от миналите към сегашните организми, давайки на всеки биологичен вид тип колективна памет за формата и поведението. Нарекох този хипотетичен трансфер на паметта морфичен резонанс. Скоро обаче осъзнах, че това е много противоречиво предложение и че няма да мога да го публикувам, докато не го обмисля много по-задълбочено и цялостно, и докато не потърся доказателства – процес, който би могъл да отнеме години. 

В същото време започнах все по-силно да се интересувам от изследване на съзнанието чрез психеделични преживявания, които ме убедиха, че психиката е неимоверно по-мащабна от всичко, което ми бяха казали за нея в моето научно обучение. 

През 1971 г. усвоих трансценденталната медитация, защото исках да мога да изследвам съзнанието без помощта на дрогата. В Центъра по трансцендентална медитация в Кеймбридж нямаше нужда човек да приема някакви религиозни вярвания. Инструкторите представяха процеса като напълно физиологичен. Това беше окей за мен; то работеше, аз се радвах да го правя и нямах нужда да вярвам в нищо друго отвъд собствения ми мозък. Продължавах да съм атеист и бях доволен да открия духовна практика, която беше в съгласие с научния светоглед и не изискваше религия.

Бях все по-заинтригуван от индуската философия и от йога, и през 1974 г. имах възможността да отида и да работя в Индия в Изследователския институт за полузасушливите тропици (ICRISAT) на Международния корпус близо до Хайдерабад, където станах главен физиолог на растенията. Провеждах изследвания на нахута и граха, и бях част от екип, отглеждащ по-добри видове с по-високи добиви и по-голяма устойчивост на суша, вредители и болести. 

Харесваше ми в Индия и прекарвах част от свободното си време в посещения на храмове, ашрами и разговори с гурута. В Хайдерабад имах и суфистки учител – Ага Хасан Хидери. Той ми даде суфистка мантра – вазифа (wazifa), и за около една година практикувах суфистка форма на медитация. Едно от нещата, които научих от него, беше, че в суфистката традиция удоволствието е дадено от Бога. Неговата религия не беше пуританска или аскетична. Той носеше чудни брокатени роби, беше познавач на парфюмите и докато седеше, топеше пръстите си в купа с жасминови цветове, рецитирайки поезия на урду и персийски. Винаги бях асоциирал религията с отричане на удоволствието, но нагласата на Ага беше съвършено различна. 

Тогава ми хрумна друга идея: какво да кажем за християнството? След моето приемане през юношеството на атеизма и светския хуманизъм не бях мислил много по този въпрос, макар че Богоявленските философи бяха християнска група и пеехме псалми заедно всяка сутрин и вечер в мелницата. 

Когато попитах индуски гуру за съвет за моето духовно пътуване, той каза: „Всички пътища водят до Бог. Ти произхождаш от християнско семейство и трябва да следваш твоя християнски път.“ Колкото повече мислех за това, толкова по-голям смисъл придобиваше то. Светите места на индуизма са в Индия или близо до Индия, например планината Кайлаш. Светите места на Великобритания са във Великобритания и повечето от тях са християнски. Моите предци бяха християни от дълги векове; те бяха родени, бяха се женили и умирали по християнската традиция, включително и моите родители. 

Започнах да се моля  с Божията молитва и да ходя на църква в англиканската църква на св. Йоан в Секундерабад. Преоткрих християнската вяра. След известно време, на 34-годишна възраст, бях миропомазан в Църквата на Южна Индия – вселенска църква, формирана от обединяването на англикани и методисти. Не бях миропомазан в училище за разлика от другите момчета.

Все още изпитвах огромно напрежение между индуската мъдрост, която според мен беше много дълбока, и християнската традиция, изглеждаща духовно плитка. Тогава чрез приятел открих чудесен учител – отец Бийд Грифитс, който живееше в християнски ашрам в Тамил Наду в Южна Индия. Той беше британски бенедиктински монах, живеещ в Индия повече от 20 години. Запозна ме с християнската мистична традиция, за която знаех много малко, и със средновековната християнска философия и особено трудовете на св. Тома от Аквино и св. Бонавентура. Техните прозрения ми изглеждаха по-дълбоки от всичко, което бях чувал в проповедите и църквите или в университетите. Отец Бийд освен това имаше много дълбоко разбиране за индийската философия и редовно беседваше върху Упанишадите, които съдържат много от базисните идеи в индуската мисъл. Той ми показа как източните и западните философски и религиозни традиции могат да се обясняват взаимно.

Докато работех в ICRISAT, продължих да мисля за морфичния резонанс и след повече от четири години бях готов да отделя известно време, за да пиша за него. Исках да остана в Индия, за да направя това, и отец Бийд ми осигури идеалното решение, като ме покани да живея в неговия ашрам Шантиванам на брега на свещената река Кавери. 

Ашрамът на отец Бийд комбинираше редица аспекти на индийската култура с християнската традиция. Хранехме се с вегетарианска храна, поднесена на бананови листа, докато седяхме на пода; всяка сутрин имаше йога и едночасови периоди на медитация сутрин и вечер. Обикновено медитирах под сянката на дървета на брега на реката. Месата сутрин започваше с пеене на мантрата Гаятри – санскритска мантра, призоваваща божествената сила, която свети чрез Слънцето. Попитах отец Бийд: „Как може да пееш индуска мантра в католически ашрам?“, а той отговори: „Точно защото е католически. „Католически“ означава универсален. Ако изключва нещо, което е път към Бога, той не е католически, а просто секта.“  

Останах там година и половина – през 1978–1979, живеейки в колиба с покрив от палмови листа под баняново дърво, където написах книгата си A New Science of Life („Нова наука за живота“). След това се върнах на работа в ICRISAT на непълен работен ден за още няколко години, прекарвайки част от годината в Индия, част – във Великобритания и част – в Калифорния. 

Във Великобритания престоят ми беше прекрасен, защото преоткривах моите местни традиции. Харесваше ми фактът, че точно както индийците имат пилигримство, и европейците го имат. Пилигримствах до катедрали, църкви и древни места като Ейвбъри. Чувствах се така, сякаш се връщам у дома, отново се свързвам с родната ми земя и с онези, които бяха живели на нея преди мен. Превърнах в своя практика в неделя да ходя на църква където и да съм – обикновено в местната енорийска църква. Продължавам да го правя.