Възбудени! Историята на хормоните и как те контролират почти всичко

Корица гръб:

Обиколка с екскурзовод из странната наука за хормоните и вечния стремеж за тяхното контролиране.

Метаболизъм, поведение, сън, промени в настроението, имунна система, борба, бягство, пубертет и секс: това са само някои от нещата, които телата ни контролират с помощта на хормони. Въоръжен със здравословна доза остроумие и любопитство, пишещата по медицински въпроси журналистка Ранди Хътър Епстайн ни води в пътуване през необикновената история на тези мощни химически вещества от мазе, пълно със съхранени в стъкленици мозъци от XIX век до хормонална клиника в Лос Анджелис през XXI век.

Пълна с очарователни разкази, показателни нови медицински изследвания и хумористични детайли, „Възбудени“ представя водещи изследователи, направили променящи живота открития за хормоналните дисбаланси, които ни мъчат, както и шарлатани, които са използвали тези открития, за да търгуват с фалшиви лекарства. Епстайн осветява хората в ядрото на науката за хормоните с нейния богат диапазон от герои, включително лекар от 20-те години на ХХ век, рекламиращ вазектомиите като начин за повишаване на либидото, студентка по медицина, която открива хормон на бременността през 40-те години на ХХ век, и майка, която събира хипофизи (жлеза в мозъка) от трупове като източник на хормон на растежа, за да лекува сина си. По пътя Епстайн изследва функциите на хормони като лептин, окситоцин, естроген и тестостерон, демистифицирайки науката ендокринология.

Очарователен поглед към историята и науката зад някои от най-важните открития на медицината, „Възбудени“ разкрива шокиращата история на хормоните през задните стаи, мазетата и лабораториите, където ендокринологията е започнала съществуването си.

„Мащабна, славна история на хормоните, преплетена със секса, страданието, неврологията, биологията, медицината и себеоткритието, книгата на Епстайн успява да възбуди въображението, но и да го успокои. Историята е завладяващо разказана и Епстайн успява да вдъхне живот на цялата система на науката за четящата ѝ аудитория.“ – Сидхарта Мукерджи

„Ясна и занимателна [...] очарователната проза на авторката представя живо и достъпно въведение в хормоните и важните им функции в живота на хората.“ – Publishers Weekly

„Добро и уместно проучване на това, „какво ни прави хора – отвътре навън“.“ – Къркъс, високо оценен отзив

ВЪВЕДЕНИЕ

1.  ДЕБЕЛАТА БУЛКА

2.  ХОРМОНИ... КАКТО МОЖЕМ ДА ГИ НАРИЧАМЕ

3.  МАРИНОВАНИ МОЗЪЦИ

4.  ХОРМОНИ УБИЙЦИ

5.  МЪЖЕСТВЕНАТА ВАЗЕКТОМИЯ

6.  СРОДНИ ДУШИ В ПОЛОВИТЕ ХОРМОНИ

7.  СЪЗДАВАНЕТО НА ПОЛА

8.  ПОРАСТВАНЕ

9.  ИЗМЕРВАНЕ НА НЕИЗМЕРИМОТО

10.  БОЛКИ НА РАСТЕЖА

11.  ГОРЕЩИ ГЛАВИ: ЗАГАДКИТЕ НА МЕНОПАУЗАТА

12.  ТЕСТОСТЕРОНЕНИ ПРЕДПРИЕМАЧИ

13.  ОКСИТОЦИН: ТОВА ЛЮБОВНО ЧУВСТВО

14.  ТРАНСФОРМАЦИЯ

15.  НЕНАСИТЕН: ХИПОТАЛАМУСЪТ И ЗАТЛЪСТЯВАНЕТО

ЕПИЛОГ

ПРИЗНАТЕЛНОСТ

ИНДЕКС

ВЪВЕДЕНИЕ

През лятото на 1968 г. прекарах много време в басейна на баба ми, в кънтри клуба „Спрейн Брук“ в Йонкърс, Ню Йорк. Баба ми Марта и трите ѝ приятелки (винаги едно и също каре) седяха на сянка, играеха канаста, пиеха горещо кафе и пушеха „Кент“.

Аз плувах с по-големите ми брат и сестра, но най-вече сестра ми и аз се печахме на слънце, телата ни намазани дебело с бебешкото олио на „Джонсън“, главите ни предпазени с „шапки“ от корица на албум, която бяхме обвили с алуминиево фолио, опитвайки се да грабнем слънчевите лъчи.

На път за вкъщи двете със сестра ми се държахме за ръце. Тя винаги имаше много приличен тен; аз – червенокоса, постоянно бях с цвета на зрял домат – типа изгаряне, при което кожата се белеше на следващия ден. Баба Марта обаче беше зрелищно бронзова – тя като че ли абсорбираше най-добрите лъчи, без да полага никакви усилия.

Пет години по-късно научихме, че нашата баба не е имала някаква особена способност за „хващане“ на тен. Имала хормонален проблем: болест на Адисон. Тялото ѝ не произвеждало достатъчно кортизол – хормон, който помага за поддържането на здравословно кръвно налягане и за засилване на имунната система. Хората с болест на Адисон страдат от прекалено силна умора, гадене и ниско кръвно налягане – понякога опасно ниско. Болестта освен това потъмнява кожата. След като беше диагностицирана, терапията беше лесна. Тя приемаше всекидневно таблетки кортизон, които съдържат хормон, химично сходен на кортизола – хормона, който ѝ липсваше.

Когато баба ми се родила през 1900 г., думата „хормон“ не е съществувала. Тя е създадена през 1905 г. По времето когато тя се разболя – през 70-те години на ХХ век, учените разполагаха с начин да идентифицират нейния хормонален дефект, да измерят нивото на хормоните ѝ до една милиардна част от грама и да ѝ предпишат таблетки, които държаха болестта ѝ под контрол.

През 1855 г. на известния физиолог Клод Бернар хрумва интуитивната идея, че черният дроб има нещо общо с предотвратяването на огромните флуктуации на нивото на захарта в кръвта. Той изучава храносмилането и вече е открил, че панкреасът освобождава сокове, които разграждат храната. За да го провери, той подлага куче на диета с месо и без никаква захар. След това го убива, веднага отстранява черния дроб и изследва все още топлия орган за захар, отново след няколко минути по-късно и пак след няколко часа. За голямо негово удоволствие нивото на захарта в черния дроб на кучето започва практически от нула, но продължава да се повишава (макар че кучето е мъртво, черният дроб – както и другите органи – продължава да функционира няколко дни: това е причината да могат да се осъществяват трансплантации).

Бернар обявява на колегите си, че черният дроб трябва да съдържа химическо вещество, което съхранява и произвежда захар. Той обаче обявява и че всички органи, а не само черният дроб и панкреасът, освобождават вещества, които поддържат гладкото функциониране на тялото. Нарича тези химически вещества „вътрешни секреции“. Това е нов начин на мислене за тялото.

Много историци смятат Бернар за баща на ендокринологията. Аз не. Истинските пионери осъзнават, че тези химически вещества не са просто вътрешна секреция. Те играят по-важна роля. Те възбуждат физиологично. Те възбуждат рецепторите на целевите клетки, включвайки ключове, които пускат в ход нещата.

Зарових се в историята на хормоните, защото миналият век е период на невероятни открития, но и на възмутителни твърдения. През 20-те години на ХХ век откриването на инсулина и неговата употреба като терапия променя диабета от смъртна присъда на хронична болест. През 70-те години изследване за хормон на щитовидната жлеза при новородени предотвратява израстването на хиляди деца като интелектуални инвалиди. Същевременно има и ужасни грешки. Вазектомиите са рекламирани като терапия за подмладяване на възрастни мъже – мода, която продължава почти едно десетилетие, започвайки от средата на 20-те години. Скоро след това лекар, който лекува литератори, твърди, че може да открие хормоналните болести, като изучава лицата на хората, и предписва хормонално базирани лекарства. Това е фокус-бокус, комбиниран с мощни и потенциално опасни интервенции.

„Възбудени“ разказва историите на смели учени, но и на отчаяни родители. В дните преди по-усъвършенстваните техники за изобразяване на органите неврохирург от началото на ХХ век прави мозъчни операции, за да отстрани части от жлеза, за която мисли, че спира болестите, причинени от свръхдоза хормони. През 60-те години една двойка претърсва патологиите и моргите, за да събере хормон на растежа за ниския си син. „Възбудени“ е и историята на любопитни пазаруващи, умиращи (понякога буквално) да се присламчат към хормоналната мода, за да живеят малко по-дълго или да се почувстват малко по-добре. Започвам с лекарите в края на XIX век, които режат жлезите на трупове – някои от тях са откраднати от гробища. Кулминацията е с учени, проследяващи хормоналните пътища до гените, които ги изграждат.

Как сме открили, че хормонът на растежа не е само за растежа? Кога сме научили, че тестисите и яйчниците се контролират от хормони в мозъка? Откритият наскоро хормон на глада означава ли, че всъщност не моята липса на воля, а собствената ми химия е тази, която ме кара да преяждам? И ако е така; има ли наистина разлика между двете? В крайна сметка аз съм моята химия. И какво казват най-новите изследвания за хормоните, които се използват днес: тестостероновите гелове, популярни сред застаряващите мъже, и хормонално-заместителната терапия за жените в менопауза?

„Възбудени“ започва с предисторията на хормоните, когато практикуващите медицина през XIX век започват да наблюдават секретиращи химически вещества жлези, разпръснати по цялото тяло. Тези изследвания водят до концепцията за хормоните в началото на ХХ век. Към 20-те години на ХХ век областта – ендокринология – е експлодирала от мъглява наука до една от най-широко обсъжданите медицински специалности. Освен откриването на инсулина, изолирани са и естрогенът и прогестеронът. Същевременно процъфтяват книгите със съвети, рекламиращи всякакви шантави лекарства.

Ако бурното второ десетилетие е партито по повод рождения ден на ендокринологията – ерата, когато тя печели популярност както за реални, така и за шарлатански терапии, 30-те години циментират ролята ѝ като сериозна наука. Три ключови събития в биохимията развенчават догмата от миналите години. Смятало се е, че естрогенът и тестостеронът са много различни химически вещества, но изследователите през това десетилетие откриват, че те се различават само по една хидроксилна група: това е само един водороден и един кислороден атом. Естрогенът и тестостеронът по същество са двуяйчни близнаци в различно облекло. Второ, когато естрогенът най-накрая е изолиран в конска урина, идва не от жени, а от екскретите на жребци. Учените са приемали, че яйчниците произвеждат естроген, а тестисите – тестостерон; това откритие ги кара да осъзнаят, че и двете секретират двете химически вещества. И накрая, изследователите смятали, че естрогенът и тестостеронът са антагонистични химически вещества: като деца на люлка – издигането на едното кара другото да се спуска надолу. Всъщност обаче двете химически вещества изобщо не са антагонисти, а партньори, които често работят заедно.

Тези резултати въвеждат едно по-сложно виждане за хормоните. Учените вече не ги изучават един по един, а изследват как те са свързани. 

Втората половина на ХХ век започва с триумф. Учените намират начин да измерват хормоните – нещо, което се е смятало за невъзможно. Причината е, че въпреки своята мощ, хормоните са обединени в малки пакети. Смятали са се за твърде оскъдни, за да бъдат измервани. Малко след това е одобрено противозачатъчното хапче; домашен и бърз тест за бременност замества старите, по-бавни методи, а бутилирани хормони се продават за притъпяване на симптомите на менопаузата. Радостта обаче не трае дълго. След като хормоналните лекарства стават неимоверно популярни, започват да се появяват страничните ефекти. Първоначалната доза на противозачатъчното хапче е свързана със смъртоносни мозъчни инсулти. Хормонално-заместителната терапия, за която някога се е смятало, че предотвратява всякакви хронични болести на старостта, се оказва, че е ефективна, но не е чудодейното лечение, за което е била представяна. Днес приемаме по-разсъдлив подход към хормоналните терапии, но още много неща не са ни известни.

Как претегляме ползите на фона на потенциалните рискове? Идеята не е да се рекламира нов начин човек да остане млад завинаги (това е стара история, която продължава да се пренаписва), нито пък да се рекламират всички естествени неща (в крайна сметка ние сме изградени от хормони; те са нашата естествена химия). „Възбудени“ по-скоро помага на читателите да оценят сложните взаимодействия, които хормоните имат един с друг в тялото ни, и взаимоотношенията ни с хормоните, на които сме изложени.

Едва наскоро майка ми ми каза, че в седмиците непосредствено преди диагностицирането на баба Марта играещите карти нейни приятелки споделили, че баба ми е необичайно изтощена. Заспивала по време на играта. Тогава, в понеделника преди Деня на благодарността през 1974 г., тя се появи в дома ни в Ню Джързи и седна спокойно. Вместо да потопи лъжицата в супата, сбръчквайки нос и мърморейки под сурдинка, че има нужда от повече сол, баба се отпусна на дивана. Това не беше баба Марта, която познавахме. (Желанието за сол, както скоро щяхме да научим, беше още един признак на болестта на Адисон.) Нямаше я баба Марта, която клюкарства и се оплаква. Тя нямаше енергия дори да излезе на задната веранда и да изпуши една цигара. Майка ми се уплаши и се обади на лекаря.

Той не можа да открие нищо нередно, но имайки предвид странната личностна промяна, прие баба в болницата за допълнителни изследвания. По времето, когато беше закарана на инвалидна количка до определеното ѝ легло, баба беше твърде слаба, за да вдигне вилица, така че майка ми трябваше да я храни. Тогава майка ми забеляза, че езикът на баба ми е абсолютно черен. (В ретроспекция майка ми не е сигурна дали интернистът изобщо е прегледал баба ми. Как е пропуснал симптомите?)

Баща ми – патолог, обедини картината: черен език, бронзова кожа, крайна умора, и заподозря болест на Адисон. Той настоя за хормонално изследване. То разкри недостиг на кортизол.

Тогава не знаех много за нейната болест, а само че Джон Ф. Кенеди е имал същата – това я правеше нещо много президентско, от което човек може да се разболее. Споменът ми от цялото детство е майка ми да казва: „Мамо, не забравяй да изпиеш кортизоновото хапче“. Едно хапче сутрин и едно следобед. Дори не съм сигурна дали знаех, че болестта на Адисон е хормонална болест. За мен хормоните бяха гърди, менструации и секс. Достатъчно просто.

Хормоните обаче са много повече. Те са мощни химически вещества, които контролират метаболизма, поведението, съня, промените в настроението, имунната система, бягството, борбата – а не просто пубертета и секса. Затова в известен смисъл това е история на биохимията на живите, дишащи, емоционални същества. Историята на хормоните е и история на открития, погрешни завои, постоянство и надежда. Обединявайки и двете: базисната наука и хората, които са я оформили, „Възбудени“ е приказка за това, което ни прави хора отвътре навън.