Сто пъти ново начало

Иванов Божков израства в семейство на учителка и актьор, сред книгите, театъра и изкуството. Животьт му преминава през различни градове и държави, през бурните години на прехода, оперната сцена и света на бизнеса. Като драматичен тенор пее на сцени в България и Европа, а по-късно развива собствен бизнес в различни сфери. Баща е на четири деца, говори шест езика, бивш главен търговски директор на международна компания в Китай.

Потопете се в реалните събития на един странен, луд, изпъстрен с приключения, любов, разврат и поуки живот. Авторът е обиколил голяма част от света и преплита приключенията си с интересен разбор на различните човешки характери. Изграждането на бракове, на бизнеси и характерите на четири деца се вплитат в постоянната борба за оцеляване, многото падения и непреклонния дух. Ако искате да сте сигурни, че нищо в този живот не може да ви сломи и винаги може да се изправите след всяка беда или лошо решение, тази книга ще ви го докаже! Затрогващ разказ за правото и задължението след всеки край да слагаш ново начало! Книга за трудностите, възхода и продължението по пътя, една необикновена книга, която ще ви покаже, че всичко е възможно и може да го подредите в подходящата за вас посока - най-малкото за красиви перспективи, възможности и преживявания, а защо не и за поредния шеметен нов старт!

Предисловие

Всички разказани случки и хора, описани в тази книга са истински! 

Подчертавам го, защото някои случаи и стечения на обстоятелства са твърде невероятни. 

Разбира се, има променени имена, локации и времена, когато се е налагало да скрия самоличността на даден персонаж или място. 

На моменти, когато е било в името на драматичния ефект или на по-добрата свързаност на събитията, както и заради по-смислен фон, съм правил леки изменения в дадено събитие, или леко съм изменял факти, но това не засяга истинността на всичко разказано. 

Сто пъти ново начало

Пролог

„Понякога плачът е единственият начин, по който очите ти говорят, когато устата ти не може да обясни колко е разбито сърцето ти.“

 Неизвестен автор

Нощем е. В една закъсала държавица, в един малък, скучен град, на една притихнала уличка, в една тъмна къща, в една опустяла стая, един баща седи на пода, опрял гръб в детското легло и неутешимо ридае. 

Не е спрял да плаче откакто е опаковал багажа на жена си и детето си, по-рано през деня. Не е усетил кога е настъпила нощта, не е спрял да плаче. 

Плачеше, защото между него и майката не се бяха получили нещата. 

Плачеше, защото беше дете на разведени родители и прекрасно знаеше какво предстои. 

Дете растящо с един родител. Другият е винаги в периферията. Участва само спорадично в живота ти. Има го, няма го. 

После и двамата родители правят нови семейства. 

В един момент си тийнейджър и се чувстваш ничий и изгубен. Майката си гледа новото семейство, бащата е някъде там, вероятно с друга жена. И детето се чувства толкова само. 

Бащата седеше там, в празната стая, плачеше със сълзи, защото точно това не е искал да изпита толкова обичаното му дете. А бащата знаеше, че е неминуемо. 

Той плачеше и за себе си. Знаеше, стъпка по стъпка, още тогава какво ще стане. Знаеше, че ще се отчуждят с детето си. Когато не си всеки ден в живота на другия, се пропуква връзката. Губиш моменти от порастването. Губиш това, което иначе най-много ви свързва – ежедневието. 

Знаеше, че е млад и рано или късно ще срещне друга жена. Ще има други деца. Знаеше, че тези деца ще обсебят вниманието, времето му и грижите му, и че първото му, обичано дете, ще остане настрана. Поне за доста години. 

Всичко това той виждаше още тогава, първата нощ. И го страдаше безмерно и горко. Толкова обичаше детето си, то бе толкова желано дете, умираше за него, а знаеше какво следва. 

Знаеше, че няма как да е по друг начин и единственото което желаеше е някой ден да бъде разбран. 

За съжаление знаеше, че и това няма да стане. Че ще има обвинения, че ще бъде съден за това как не е бил в живота му. За всичко това му кървеше сърцето. 

И всичко, разбира се, се разви точно така. 

Увод

„Повечето важни неща в живота са постигнати от хора, които са знаели, че е невъзможно, но са продължавали да опитват.“

Дейл Карнеги

Реших да напиша тази книга, защото собствените ми децата ме вдъхновиха. Косвено. 

Поне първоначалният повод може би беше такъв. 

През годините, в които израстваха край мен, постоянно им разказвах истории от живота си. Колкото по-големи ставаха, толкова по-пикантни, по-комични, по-странни и по-неприлични истории им разказвах от случилото ми се. 

„Тате, ти трябва да напишеш книга“, започнаха да ми повтарят все по-често, когато историите доста се понатрупаха. 

Тогава си дадох сметка за моя живот. Живот, какъвто малко хора живеят. Какъвто се случи поради случайното натрупване на няколко фактора. 

Единият от тях е абсолютно различните професии и бизнеси с които се занимавах. Те ме подхвърляха от едно място на друго и изпълниха живота ми с разнообразие. Друг фактор е странният начин по който израснах заради професията на баща ми и семейното положение на нашите. 

Най-силният фактор се оказа собственият ми противоречив, непримирим и любопитен характер, който ме поставяше непрестанно в луди или комични, трагични или опасни, жалки или вдъхновяващи, жестоки или безизходни, или направо невероятни ситуации. 

И така, личният ми живот, семейното ми положение, професиите ми, странните прищевки на съдбата, се завъртяха в такъв странен вихър, че без да съм го искал или търсил, изживях един интересен, странен и може би думата е демоде, но пълен с приключения живот. 

Минах през всичко. Щастие и мрак, добри постъпки и лоши постъпки, глад и беднотия, но и охолство и разхищения, пътувания по целия свят, криминално подхлъзване, но и образование, побоища и концерти, дрога и конкурси, катастрофи, болници… и жени. 

Битието на човека много се промени за последните две десетилетия. 

Животът преди двайсет години беше много по-жив, по активен, по-див, по-весел. 

Настоящето е интересно, защото технологиите се развиват толкова бързо, че не знаеш какви чудеса те очакват всеки иден месец, всяка идна година. За съжаление мисля, че с това се изчерпва всичко. 

Има няколко големи парадокса съпоставяйки настояще с минало. Сега всички са по-освободени, но ние живеехме по-свободно. Сега има много повече достъпна информация, а в миналото знаехме повече и то без интернет, телевизия и мобилни телефони. Сега можеш да пътуваш навсякъде, но парите ти стигат само колкото да си покриваш сметките и всъщност правиш пак това, което и ние преди 20 години, гледаш хубавите места по света само на снимки. 

Мога да продължавам безкрайно, но не мисля да отегчавам всички нещастни ентусиасти решили да прочетат тази книга. 

Има и друг живот. И аз го изживях. С много грешки, с много любов, с много провали, с много болка и много смях. Заради всичко това реших да напиша  книга. Наивно реших, че на някой може да му е интересно. 

Това е книга за лудостта на едно поколение, книга за моята лудост, книга за безкрайно падане и ставане. 

Искам да завърша увода си – направо съм бесен на писателя Ървинг Стоун, че още през 1933 г., когато е решил да напише книгата си за Винсент ван Гог „Жажда за живот“, авторът на практика ме е лишил от заглавието за моята книга – хахаха. 

Дълго време си блъсках главата, но това заглавие толкова перфектно прилягаше, че не бях способен да се фокусирам върху друго. Та, дядо Ървинг наистина ми причини неприятности. 

И да не забравя. Искам да е ясно на горкия читател, че аз не съм писател. Изобщо не знам как се пише книга. Нямам собствен стил на писане, всъщност съм убеден, че нямам абсолютно никакъв стил. 

Исках само да сме наясно, че си измивам ръцете и да няма повод за критика, че съм си го признал предварително. 

Нетрадиционно семейство и ранни години

„И все пак има определени моменти в живота на младия мъж, когато чрез огромна тъга или грях, момчето в него, изгаря и се разпилява, за да премине той една стъпка напред към по-тъжното състояние на мъжеството.“ 

Ръдиард Киплинг 

Роден съм в много интересно семейство. 

Мама е била учителка и изключителна красавица. Дълга до кръста, права коса, лешникови очи и предизвикателна усмивка с трапчинки. Майка ми е от два богати рода от Русе. 

Тате е актьор. Човек с много мъжествена осанка, строги очи и постоянна ирония изписана на лицето. Тате е от страшно бедно семейство от малката Дупница. 

Двамата се запознават в Силистра, където са разпределени да стажуват, след като са завършили университетите си. 

След бурно гаджосване и две щастливи години на влюбени гълъбчета, се женят, а богатият ми дядо от Русе използвал връзките и парите си, за да им уреди следващото назначение в един и същ град. Така се озовават в Кюстендил и не след дълго се раждам аз. 

Изключително грозно бебе, приличащо на маймуна, според определението и на двете ми лели. Ама и грозното патенце, се е родило грозно, но се превърнало в лебед. Аз не успях да се разхубавея чак до лебед, може би най-много до яребица. 

Интересното е, че и двамата са имали вече по един брак преди това. Мама се оженила много млада за един влах – Теофил. От този брак е сестра ми Зорница. 

Тате бил женен за Анелия и от първия му брак е сестра ми Ралица. 

Тате започнал работа в Кюстендилския театър, а мама да преподава в гимназията. Децата в училището й викали „другарката нидье бье“, защото още говорела много меко с русенския си акцент. 

Тате накарал мама да си вземе дъщерята, която била оставена в дом за сираци. Така от бебе заживях със Зорница. 

Баща ми обаче нямал ни най-малко желание да общува с Ралица – толкова се бил наплашил от ужасно трагичния си брак. 

За да оплетем картинката още малко, ще разкажа и за русенските ми баба и дядо. Крум и Иванка, бащата и майката на мама, били женени десетина години и през това време се родила мама. 

Йордан и Мицка също били женени няколко години. Двете семейства били много близки. Крум и Йордан били големи приятели, а Мицка и Иванка също се сприятелили покрай мъжете си. И изведнъж, съдбата пожелала да се измайтапи с тях, за да не им е скучно, и станало така, че Крум си харесал Мицка, а Йордан – Иванка. И си разменили жените! Без лоши чувства, без напрежение. Двете двойки изкараха в новите си конфигурации по 50 години семеен живот. 

Някой път просто не си взел точния, а този до него. Няма по-интересни истории от истинските, които поднася животът. 

Понеже размяната е станала много преди да се родя аз, съвсем естествено израснах не с два комплекта баби и дядовци като нормалните хора, а с три. Беше ми много хубаво. Имах повече къщи където да гостувам и повече семейства, които да ме отглеждат и да се грижат за мен. 

От преден брак на Мицка, мама се сдобила със сестра. Впоследствие небезизвестната актриса Мариана Крумова. 

Понеже разказах за родата от Русе, да отметна и Дупница. Дядо Христо е бил локомотивен машинист, но е починал преди да се родя. Баба е била народна певица. 

Дядо е имал девет сестри, а баба трима братя. Така че в онзи край имах около един милиард братовчеди и братовчедки. А тате имаше две сестри, по-голяма и по-малка. Моите любими лели, които са ме обичали цял живот като собствено дете.