НЕВЪЗМОЖНИ ИСТИНИ - От Южна Америка към някъде другаде

Ерих фон Деникен

Роден на 14 април 1935 г. в Цофинген, Швейцария. Неговият бестселър от 1968 г. Спомени от бъдещето е последван от още 35 книги. Той е най-четеният автор на специализирана литература в света. Произведенията му са преведени на 32 езика, като тиражът им е достигнал 65 милиона екземпляра. Много от книгите му са филмирани, а по негова идея са изготвени голям брой телевизионни серии.

Книгата

Ако някога сме вярвали, че индианците от Наска в Перу преди много хилядолетия сами са издълбали в терена гигантските линии, днес очевидно знаем повече. Тези фантоми съществуват по цял свят. Има ги в североизточна Йордания, на 150 км северно от Медина в Саудитска Арабия, край Аралско море, в граничната област Макахуи между Мексико и Калифорния и дори в южноафриканската пустиня Калахари. Тези гигантски кръгове и колела, както километричните подобни на дракони образувания и свръхестествени същества с лъчисти глави, срещаме навсякъде, при това докъдето ни стига погледът. 

„Кога най-после ще се убедим в глобалността на феномена Наска?“ – този въпрос задава Ерих фон Деникен и я доказва с впечатляващи снимки. „Очевидно „идеологията“ на живелите през каменната ера наши прадеди е била еднаква по цял свят. Става дума за отправени знаци към боговете, сигнали към онези, които летят из небесата.“

Знае ли някой, че още цар Соломон е разполагал с летяща колесница, с която „изминавал за един ден разстояния, изискващи три месеца“? Кому са известни древните географски карти, които показват „Земята с континентите и моретата, обитаемите територии с техните растения и животни и още много други поразителни неща“?

Вълнуващият разказ на най-четения и тиражирания в света автор на специализирани книги ще предизвика в читателя истинско удивление.

Съдържание

Писмо до моите читатели

1. Глава: От Перу към Йерусалим

2. Глава: Божествени каменоделци

3. Глава: Легендарни времена

4. Знанието на когите 

5. Глава: Знаци за небесните

6. Глава: Едно доказателство е достатъчно

Литературни източници

Илюстрации

Мили читателки и читатели,

Моята книга Пътуване до Кирибати  (100) излезе през 1981 г., т.е. преди 32 години. Малко по-късно последва Стратегията на боговете . (101) А дори и сравнително новото изследване Посланието на Наска – Знаци за вечността  (49), където разглеждам цялостния комплекс Наска, е писано преди 16 години. Спомняте ли си още съдържанията на тези книги?

Тогава съобщавах за необичайни обработки на камъни в околностите на Саксайуаман над перуанския град Куско, пръв писах за Буритака 200, селище из джунглите на Сиера Невада в Колумбия. Развивах многобройни теории за „най-голямата илюстрована книга в света“, пустинята Наска в Перу. Въпреки че заглавията ми вече се продаваха по цял свят, новото поколение сякаш няма никакво понятие от тях. Научавам го ежедневно при провежданите дискусии и интервюта: Буритака? Какво е това? Саксайуаман? Не сме чували. Наска? Не беше ли някакво летище за НЛО в Мексико?

Няма полза да се гневим на света. Той е такъв, какъвто е, а милиардите земни жители имат различни интереси и съвсем други грижи, за да си блъскат главите с някакви загадки от миналото. 

Най-малкото, което може да направи всеки изследовател, е да повика спомените от миналото и да ги допълни. Какво се е случило през последните десетилетия? Променила ли се е картината? Разгадани ли са междувременно някои мистерии? Прибавен ли е нов материал?

Мистериите не са разгадани. За обелиска на Тельо  и стелата на Раймонди  – и двата артефакта открити в руините на Чавин де Уантар в Перу, днес се знае също толкова малко, колкото и преди сто години. Всички опити за дешифриране бяха за тоя, дето духа. Вече са налице нови и взривоопасни сведения. Градът Буритака в колумбийската джунгла междувременно е достъпен за туристи. И още нещо: вече познаваме историята за сътворението на индианците коги. Именно техните прадеди построили въпросното селище. „Генезисът“ на племето е изяснен. Супер! А Наска? Нима всичко по въпроса не е изписано отдавна? 

В настоящата книга повтарям някои от текстовете за Наска. В крайна сметка новите читатели трябва да узнаят за какво изобщо става дума. Ще представя цели 38 снимки. Само дванадесет от тях съм показвал по-рано. Всички те просто спират дъха. Направо е зловещо онова, което може да се види в тази пустиня. Нищо, абсолютно нищо ве подхожда на научните обяснения. Защо ли? Вероятно защото мисловната нагласа е насочена неправилно. Всяко обяснение започва с археологията и еволюцията. Ами ако погледнем нещата от друг ъгъл? С един технологичен пример? Освен това – нещо, което досега не беше известно – подобни гигантски чертежи върху терена съществуват още в Йордания, Саудитска Арабия, Чили и Мексико. Кой знае нещо за тях? Не бива да разглеждаме перуанската Наска изолирано. Тя е по целия свят. Тази констатация е валидна и за древните летящи возила. Всичко е взаимно свързано. Земните изображения и преданията. В тях е заложен експлозив.

Чел ли е някой поне нещичко за Piedras de Tunja  в Колумбия? За скалните глазури в Саудитска Арабия? За една вкаменена гора със срязани стволове? При това преди милиони години, когато не е имало нито хора, нито триони? Кому е известно, че многобройни древни култури са разположени върху тясна ивица, обикаляща земния глобус по протежение на 40 000 километра? Чувал ли е някой, че перуанската Наска и Теотиуакан в Мексико са на еднакво разстояние от Гиза в Египет? Или че дистанцията от Анкор Ват в Камбоджа до Наска е еднаква с отдалечеността на пакистанския Мохенджо Даро до Великденския остров в Тихия океан?

Светът на сивата праистория е фантастичен. Той променя познанията ни, повдига нови въпроси и поставя под съмнение естествения ход на еволюцията. Такава има със сигурност – но не е само тя. 

Това е четвъртата книга от петтомната поредица за нелепостите на човешкото развитие. Всяка от тях съдържа между 160 и 200 снимки и около 100 страници обяснения. Догодина ще излезе и петата. В крайна сметка поредицата включва към 1000 фотоса и около 500 страници текст. Всеки том е посветен на различна област.

Потопете се в света на невъзможните възможности.

Ваш Ерих фон Деникен

август 2013 г.

1. Глава. 

От Перу към Йерусалим

На 18 април 1980 г. посетих с трима придружители археологическите разкопки Чавин де Уантар в Перу. Месеци по-рано бях чел в едно списание нещо за тайнствен храм на непозната култура. Потърсих на картата неговото местоположение. Беше разположен някъде високо в Андите. Ето как една ранна утрин се отправих с автомобил под наем от Лима по магистралата Панамерикана дел Норке по посока Трухильо, четвъртият по големина перуански град. При селището Пативилка завихме вдясно и поехме нагоре към планините. Изкачването започна от една ръждивокафява клисура и продължи през многобройни серпентини все по-високо до последната бензиностанция в Кахакай на височина 2600 м. След индианското селце Катак пътят нагоре не беше асфалтиран и ставаше все по-стръмен до леденото високопланинско езеро Куерикоча. След това, вече на 4510 метра височина, преминахме през тунела Кахуиш. Не си представяйте това съоръжение като подобните в Европа. Грубо издълбаният в скалите проход е дълъг 500 метра, а от стените и тавана се стича полузамръзнала вода от глетчерите. Отдавна бихме стигнали до глетчерите по нашите географски ширини, но Перу е твърде близо до екватора. В тукашните висини все още виреят хилави треви и сухи храстчета. На отсрещния изход ни очакваше стръмно спускане към долината Мосна. Земният път се виеше като змия, следвайки безкрайните завои надолу по хълма. Гледахме само наляво, понеже вдясно заплашително зееше бездънна пропаст. Препоръчвам това трасе само на много опитни шофьори. При село Мачак, разположено на 3180 м надморска височина, най-накрая стигнахме в равнината. Няма как да пропуснем руините на Чавин де Уантар, защото са непосредствено до пътя. 

Разкритото селище си е спечелило прозвището „загадъчно“, защото нито някой познава строителите, нито някому се е удало да разшифрова изображенията по каменните стели и зидове. Специалистите твърде мъгляво говорят за „културата Чавин“ – каквото и да означава това. Главната сграда с дължина 72,90 и ширина 70 метра е изградена от гранитни блокове, като най-долните са относително добре запазени (Илюстрации 1.– 3.). Блоковете са стъпили върху изрязани и разкроени плочи, също разположени върху предварително планиран терен. Някога, в дълбините на времето, тук трябва да са работили превъзходни инженери. Основната порта на съоръжението е насочена към изток. Входът е маркиран от две колони, носещи монолит с дължина девет метра. Мисля, че никога няма да разбера какво всъщност представляват тези „каменни двери“ (Илюстрация 4.). Зад тях днес се намират няколко монолитни блока и купчина развалини. Очевидно са довлечени от наводнение.