Отговорът е...

Динамично развиващ се роман за болката, разочарованията и копнежите на съвременни млади хора с твърде интересно и любопитно минало. 

Неговият свят е богат, самотен и преливащ от фалш, неведнъж бе подлъгван от „любовта“, но явно всичко, което той е мислил за истинско, е искало само парите и социалния му статут на успял мъж. А забързаното му ежедневие го караше да се събужда с една-единствена мисъл – да заспи отново. Беше се наситил на всичко и сякаш бе забравил какво означава да споделиш, да почувстваш, да докоснеш нежно.  Дали това беше достатъчно на Дейвид след като срещна Джулия? Отдръпната от света само с болката си и грижата за една невинна душа дошла на бял свят, прегърнала последствията от разбитата любов на майка ѝ и жаждата за пари на баща ѝ. Джулия не носеше напрежение на околните, живееше семплия си живот единствено с подкрепата на приятелката си Грета и родителите си. Не допускаше никого и нищо до себе си и дъщеря си, но един ден съдбата я срещна с Дейвид и без тя да разбере или да го види, придаде смисъл и съдържание на живота му. Дали ще успеят да си помогнат, дали тя ще се довери отново? Дали той ще даде отново, за да съществува „началото на завинаги“? Дали хора от миналото ще получат това, което заслужават? Отговорът е… !!!

Дейвид

Мислех, че най-хубавото тепърва предстои. Летях… но с фалшиви криле. Мръсни сделки. Лесни жени. Бързи коли.

Бях на двадесет и вярвах, че светът е мой.

Не съм израснал в охолство. Имало е дни, в които не сме яли. Гледах майка как брои стотинки, докато се преструва, че не е гладна. Исках да измъкна семейството си от студената прегръдка, която Америка ни беше дала – красива отвън, но бездушна отвътре.

Затова се хванах с банда. В началото мислех, че е безобидно като дребни обири, напомняне на този или онзи кой е шефът. Нищо, което да не съм виждал във филмите. Нищо, което да не мога да понеса.

Истината е, че постепенно нагазих дълбоко… до шия.

Първо бях просто охрана.

– Дейвид, докарай този сандък и вземи някой да ти помогне.

– Разбрано, сър.

Това знаех за него, че всички му казвахме „сър“. А какво имаше в сандъците… разбрах твърде късно.

С години пренасях наркотици. Пари. Дори жени. Упоени. Затварях очите си, докато ги носех, и си повтарях, че не знам. Че не е моя работа. Че всичко ще мине.

Когато полицията надуши за случващото се, вече имах достатъчно средства. Използвах ги, за да измъкна семейството си от блатото, в което сам бях потопил главите на всички ни. Среднощно бягство. Никога не се върнахме. Никога не погледнах назад.

Тази част от мен познава само Майкъл. Родителите ми не знаят защо ги измъкнах посред нощ. Не знаят защо сменихме градове, държави… животи.

Никога не съм се гордял с деянията си.

Но те ме направиха човека, който съм сега. Човек, който иска да помогне. Да съхрани.

Да обича… макар че може би любовта не е част от наказанието, което съдбата ми е отредила.