Пукнатината

Задъхано гасим последните въгленчета на разума. Неспасяемо е (Кой ли иска да бъде спасен?)... И претопили в стихийно огнено кълбо всички несъвършенства на телата си, превръщаме се в две парчета полудяла материя, неспособни вече да се отделят.“



 “ Благословено, свято
                                                   да е нещото, което
                                                   още ми крепи душата...”
                                                                Д. П. Дамянов



ПРИЯТНО МИ Е – ДАМЯНА



        Ако съществуваше клуб “Мразя празниците!”, аз щях да бъда първият му и най-възторжен последовател. А ако има нещо, което още повече да ме изпълва с противоречиви чувства, това е 8 март – денят, в който жените празнуват заради това, че са жени! (Егати прозрението!) Когато мъжете изваждат от нафталина гузните си усмивки, аранжират ги сред букети цветя и лъскави подаръци, отупват прашната си съвест и постилат кой килимче, кой пътечка пред босите крака на предстоящите си грехове.       
 Когато си сам, празниците са изпитан садистичен начин обществото да ти го припомни. Да те парне с прегорелия фас на пренебрежението си, да те заклейми и жигоса, оставяйки белег, подобен на туберкулозна ваксина. Само дето това не създава имунитет! Напротив.
Що се отнася до мен, тялото ми е напъстрено от такива белези – за всичките тези години, през които така и не свих семейно гнездо. Нещастна любов ли? Глупости! Няма такова нещо. Любовта си беше съвсем банална и щастлива. Само че в един миг просто свърши, изчерпа се едностранно, а това – неподеленото, което остана у мен, с течение на времето постепенно закърня, оформи се гладък и безболезнен чукан като след отрязан крайник и понякога стърчи, препъва ме и ми напомня за себе си. Понякога. Не често.
Не разбирам защо наричат любовта “сляпа”. Слепи като прилепи сме ние – тези, дето се влюбваме и се спускаме на всички скорости към човека отсреща, политаме с разперени ръце и отворени обятия, изгубили равновесие и твърда почва под краката си... И по време на това полубудно състояние (за което все още липсва точният психиатричен термин) ни се струва, че можем да преобърнем света, да ускорим въртенето на Земята, да го спрем, стига да искаме. В главите ни ромони най-нежна музика, пърхат рими, неочаквани музи похищават слабите ни тела, докато ед
 ва затискани от порядъчността на Свръхаза и противно на цялата еволюция в нас напират онези диви ревове, известяващи в природата началото на размножителния период. А нещо жилаво и коварно, свито отстрани, притаено в сянката на избуелите емоции – някое компромисче, предразсъдък, материална неуредица – стои, подсмихва се ехидно и чака да залее влюбените глупаци с прагматичността си, водейки до внезапно и пълно изтрезняване. Каква по -добра възможност да се окаля великото чувство, да бъде претеглена стойността му!(И нашата също!)
Но стига толкова! Това са призраци от миналото. Обичат да изпълзяват точно около важните дати в календара. В разрез с всеобщата веселост.
 Вече съм пред вратата на Стела – виден невролог в местната болница, моя приятелка от почти четвърт век и верен съзаклятник в борбата с празниците.
– Пак ли си ти? – изръмжава се отвътре и една ръка ми махва да влизам.
– Ти кого очакваше? Освалдо Риос или доктор Картър?
– При тази оскъдица май съм навита и на доктор Ливайн.
– Е, поне няма да имаш проблеми с коленно-лакетните пози.
Стела изчезва с доволен кикот, а аз млъквам, защото на нейното място вече е застанал умаленият й вариант – Симона. Стрелка ме през своя 11 годишен укор към света, в който аз и майка й сме най-близката цел за атаки, и присвива очи с възмущение.
– Какво? – казвам.
– Тези шалчета на врата отдавна не се носят.
– Добре – въздъхвам и го махам.
Само че отстъпила веднъж, изтърпявам критика и за прическата си. Този семпъл и донякъде сплескан вариант бил абсолютно недопустим според актуалните модни тенденции.
След броени минути Симона вече се е потрудила над мен и главата ми добива разхвърляно-абстрактен вид, сякаш съм срещнала челно тайфун. Заставам в безмълвен ужас пред огледалото – тридесет и двегодишна жена, опитваща се да измоли отсрочка от времето, което с изнервящо усърдие продължаваше да нахвърля сребристите си щрихи върху непомъдрялата й глава.
– Какво пък! – намигам на Симона. – Сега сме високосна година, среброто е на мода, нали!
Има безбрежната усмивка на майка си, която докосната дори от нещо незначително за миг озарява цялото лице, а после на невидими вълни се разлива по тялото и напоява със светлина всяка частичка от него. Никакви колебания – щедра, безкомпромисна усмивка. От която трепвам. Това слънчево създание, което притежава силата на стихиен пожар да покорява околните, някак между другото успя да порасне покрай нас – явно, но напълно неусетно. И започва да се вторачва в живота на майка си все по-критично, да го дълбае, разучава и сравнява, както и да набъ
 ва насреща й с остротата на дълго сбиран упрек и предстоящ, все още незададен въпрос.
А аз, следейки отстрани как този смешен малък човек се сдобива с характер и идентичност, все по-често се връщам към познати лица и далечни събития, белязали студентството ни през онези вихрени дни в общежитието на Медицинския институт, а така също и предстоящия ни живот. Стела – превита на две от напрежение и безсилие, потъмняла от умора, пушеща, плачеща, саморазрушаваща се. Или безумно весела в кратките мигове на просветление, когато надделяваше радостта от майчинството. Аз – преглъщаща собственото си щастие като корав егоистичен залъ
 ...
– Хей, тук ли си? – сепва ме гласът й.
Не успявам да отговоря, защото вече стои пред мен, предизвикателно вирнала брадичка, в нов костюм, прилепнал по източеното й тяло.
– Изглеждаш убийствено! – възкликвам, а тя махва с ръка.
– Таковало си таковата, щом започнахме сами да си правим комплименти!
Стела има навика да заменя ключовите думи в ругатните с неопределеното “таковане”. Създава се известно объркване, но като цяло смисълът е ясен.
Сяда на един стол до прозореца и се оставя в ръцете на дъщеря си, която забърква подобен на моя хаос в косата й. Слаби лъчи от мартенското слънце пърхат в стъклата като криле на изплашени птици, после пречупени през охрата на завесите падат върху двете с мека, гальовна светлина, ретушират всичко делнично по тях и ги превръщат в портрети от красива картина. Малката – с розовия мъх по бузите, с причудливо надигнатата горна устна, с русолявите питанки на веждите, с необузданите светлокафяви къдрици и забързаните жестове, присъщи на нетърпел
 вата й възраст. Голямата – с овалния контур на зрялата женственост и утаеният почти невидимо тънък примес на вече отпита горчивина. Същите светли къдри проблясват укротени в късата й прическа, като свидетелство за отрязана част от живота – вихрена, неразумна и отсечена със замах.
Понеже социализмът отдавна стои зад гърбовете ни, а с него и идеалът за хармонична и всестранно развита личност, сега мога открито да заявя (без да си вадя дивиденти като дисидент), че 8 март не е само ден на жената – тъкачка, доячка, учителка, лекарка, съчетала семейния си живот с трудовия делник, съумяла да впримчи в брачното ложе някой “мултифункционален” мъж и да отгледа две-три негови подобия. Според мен си е по-скоро празник на такива като Стела, дето си работят суровата, безполова професия, отглеждат си децата сами и плащат прескъпа
 ена за своето майчинство, усещайки всеки ден острите ръбове на общественото неодобрение върху себе си – малко по-модерен и изтънчен вариант на боя с камъни.
– Гледам се и уж всичко си ми е наред – достига до мен гласа й, – а пък тоя с рицарските доспехи и белия кон нещо закъснява и не иска да се появи...
        – Сигурно е наблизо – казвам отнесено, – но има проблеми с паркирането.
        – Вие къде точно ще ходите? – спира заниманието си Симона.
        – На ресторант.
        – Другите ще идват ли?
        – И Ива, и Петя, и Венци. Доволна ли си?
        – Значи ще има кой да ви контролира – мъдро заключава малката и съвсем ни смачква фасона.
Странната ни женска компания датира от около хиляда години, благодарение на поредната щура идея на Стела да посещаваме курс по каланетика. С другите три се засичахме редовно в близкото заведение, където бързахме да възстановим похабените с толкова мъка калории. Любовта към спорта (а също и към пържените картофи и бирата) ни сближи и постепенно времето, прекарано заедно, започна да минава далеч отвъд пределите на двучасовото разпъване и пъхтене около озверялата от глад и мъжки хормони инструкторка.
 Венци е най-младата, най-влюбчивата и най-войнствено настроената измежду нас. В трезво състояние твърди, че е компютърен специалист, а по-често – че е жена със свободна професия. За две години смени над десет работни места, все поради рязко обостряне на хроничната й непоносимост към началници. В лицето на единия дори беше успяла да вгради отпечатък от крепката си десница, докато опитвал да й разяснява малко по-задълбочено тънкостите на фирмената политика.
 Петя е учителка по български език в единствената елитна местна гимназия, а Ива е наша посестрима от “предния фронт”, която здравната реформа преименува от интимното “личен лекар”в прозаичното “джипи”. Двете с Петя покрай другото бяха сполучили да се омъжат и да народят по две дечица, така че тази вечер ще ни окажат нужното съпричастие съвсем за кратко, за да се завърнат в домовете си, при тихия си семеен празник.
 При целия наличен скептицизъм относно женското приятелство ние успешно вече години наред обогатяваме взаимно опита си на: жени – съпруги и майки (Ива и Петя), само майки (Стела) и само жени (аз и Венци). (Като цяло моят статут е най-неясен, поради неуточнения пол на жените лекарки!)
        – Какво ново при теб? – Стела е поизнервена от всички тези приготовления и й се приказва.
Единственото, за което се сещам, е новата ни специализантка – Емилия. От седмица е в отделението и вече се е залепила за мен, рови в листите ми и разпитва за всичко, в което нямаше да има нищо лошо, ако интересът й не беше започнал да нахлува в неприкосновените кътчета на личния ми живот или поне това, което е оцеляло от него. И тъй като не спря да ме подпитва къде и с кого ще празнувам, има вероятност да цъфне в ресторанта по някое време.
        – Боже, какви поколения! – смущаващ полъх на нафталин от възмущението на Стела.
Едно време, когато ние ходехме по стажове и специализации, съществуваше дълбока бразда, отделяща ни от опитните колеги, имаше строга, непреодолима дистанция, породена от респект. (Всяко изречение включващо “едно време” е сигурен симптом на остаряването, с присъщото му изместване на епицентъра от настоящето към миналото!) Но че младата доктор Борисова е по-особен случай в това няма съмнение. Успя да ме впечатли още от първия ден. Скромно момиче, без грим и украшения, с дълга тъмна пола под престилката и закопчана плътно догоре якичка на б
 лузката.  След рапорта останахме двете в кабинета. Аз – за да си приготвя папките за визитацията, а тя – за да си прегледа записките в тефтера. Стоеше отстрани, навела глава и нямаше да й обърна никакво внимание, ако не ме беше попитала познавам ли колегата, който дойде на консулт. Казах, че го познавам – доктор Манчев, много добър детски хирург. “Има хубав задник!” – отбеляза небрежно и продължи да си чете, а аз си разпилях листите на пода. От толкова време работя заедно с Манчев, идвал е на консулт стотици пъти...  Мамка му и задник, въобще н
 е бях го забелязала!
Трополенето в коридора уведомява, че ония трите вече са пристигнали. Съседското момиче – наперено девойче в гимназиална възраст, също е тук и двете със Симона изчезват към вътрешността на апартамента.
И така, на Женски празник, като на война!
        – Заключете се добре! И Симона да вечеря, да не се прави на разсеяна! – командва майка й на излизане, а отвътре се долавя стенание:
– Ох, на 11 съм и още ме карат да ям!
– Сериозно ли? – пита вече в асансьора Петя. – Толкова ли порасна това дете?
– Ами порасна си – Стела рови в чантата си за цигари.    
        Венци й подава една от своите и също пали:
– Вземи, ама нали си знаеш – МЗ предупреждава, че е вредно за здравето.
– Да го таковам в МЗ-то. То ми е съкратило живота повече от цигарите.
Аз и колежката джипи с готовност се съгласяваме.