Интегрална психология. Психология, терапия, дух, познание. Обем: 396 стр.

"Кен Уилбър е национално богатство. Няма друг като него, който с повече задълбоченост, широта на ума и сърце да работи за интегрирането на мъдростта на Изтока и Запада."
- Робърт Киган, професор по педагогика, Педагогически факултет на Харвардския университет.

"През следващите столетия историците с основание могат да разглеждат работата на Уилбър като повратната точка, която прави възможно завръщането на идеите за съзнанието и духовността в нашата епоха. Психологията е в огромен дълг към него заради тази книга, която трудно може да оставите настрана, преди да сте я прочели докрай."
- Т. Джордж Харис, основател и редактор на списанията Рsychology Today и American Health.

"В една-единствена книга Уилбър успява да побере цялата история на психологията и да създаде нови и завършени стратегии за оцеляване през следващото хилядолетие."
- Дон Бек, съавтор на "Спирална динамика".

“Интегрална психология" е толкова всеобхватна, написана е толкова добре и на толкова ясен език, че Кен Уилбър заслужава признание за това, че с успял да въведе концептуален ред в психологията на Изтока и Запада."
- Сюзан Кук-Гройтър, съавтор на "Трансцендентност и зряло мислене".

Целта на "Интегрална психология" е да включи и отдаде дължимото на всеки важен аспект от човешкото съзнание. Тази книга представлява един от първите действително интегрирани модели на съзнанието, психологията и терапията. Черпейки от стотици източници - от Изтока и Запада, от древността до наши дни, - Уилбър създава психологически модел, който съдържа вълните и теченията на развитието, състоянието на съзнанието и аза, изследва движението на всяко от тези неща от несъзнаваното през самосъзнанието до свръхсъзнанието. Тази книга е най-амбициозният психологически труд на Уилбър до този момент и вече е смятана за епохално изследване в човешкото развитие.

Кен Уилбър е сред най-четените и най-влиятелни американски философи на нашето време. На него се пада заслугата за създаването на действително световна философия.


Съдържание

 

Бележка към читателя......................................................... 7

Първа част: Основа

Началото................................................................................ 17

1.  Основните нива или вълни......................................... 20

2.  Линии или потоци на развитието............................ 53

3. Азът...................................................................................... 59

4.  Свързани с Аза потоци................................................ 65

Втора част: Пътят

От предмодерното към модерното.......................... 93

5. Що е модерност?.............................................................. 95

6. Да интегрираме предмодерно и модерно.............. 104

7. Някои значими модерни пионери........................... 115

Трета част: Разгръщане

Интегрален модел........................................................... 131

8.  Археология на духа..................................................... 133

9. Някои важни потоци на развитието...................... 169

10.  Духовността: стадии или не?................................ 189

11.  Съществува ли духовност в детството?........... 202

12. Социокултурна еволюция....................................... 208

13.  От модерност към постмодерност..................... 230

14.  1-2-3 в изследванията на съзнанието................ 252

15.  Интегралната прегръдка.......................................... 271

Бележки................................................................................ 281

Индекс................................................................................... 360

Таблици................................................................................ 373


Бележка към читателя
Дневната визия

 

Психология означава изучаване на психиката, а psyche – психика или душа. В Microsoft Thesaurus срещу psyche откриваме: „Аз: атман, душа, дух; субективност: по-висш Аз, духовен Аз, дух“. С това за пореден път ни се напомня, че корените на психологията лежат дълбоко в човешката душа и дух.

Думата psyche и нейния еквивалент има древен произход, простиращ се до няколко хилядолетия преди новата ера, когато почти винаги е оз­начавала движещата сила или духа в тялото или материалния носител. През ХVІ в. в Германия psyche е съчетана с logos (слово или учение), за да формира психология, т. е. изучаване­­то на душата или духа, както се появяват в хората. Все още се спори кой пръв е използвал думата психоло­гия: някои твърдят, че е Меланхтон, други казват, че е Фригий, а трети – Гоклений от Марбург. Към 1730 г. обаче тя се употребява в по-модерен смисъл от Волф в Германия, Хартли в Англия, Боне във Франция, но дори тогава психология все още означава – както я дефинира New Prinson Review от 1888 г. – „науката за психиката или душата“.

Преди време започнах да си водя бележки за исто­рия на психологията и философията, която планирах да напиша. Реших да го направя, защото когато преглеж­дах повечето съществуващи учебници по история на пси­хологията, бях впечатлен от странен и любопитен факт: всички те разказват историята на психологията – и на психиката – така, сякаш тя внезапно се е появила около 1879 г. в лабо­ратория на Лайпцигския университет, оглавявана от Вилхелм Вунд, който наистина е бащата на определен тип психология, основана на интроспекцията и структурализма. И все пак дали самата психика просто се е появила от нищото през 1879 г.?

Няколко учебника стигаха малко по-назад, до пред­шествениците на научната психология на Вунд, включи­телно сър Франсис Галтън, Херман фон Хелмхолц и осо­бено внушителната фигура на Густав Фехнер. Както въл­нуващо беше написано в един учебник, „Сут­ринта на 22 ок­томври 1850 г. – важна дата в историята на психо­ло­гията – Фехнер получава прозрението, че законът за връз­ката между психиката и тялото може да се открие във фор­мулирането на количествено отношение между усе­щането и материалния стимул.“ Законът на Фехнер, как­то скоро става известен, гласи: S = K log I (усещането ва­рира като логаритъм на материалния стимул). Друг текст обясняваше неговото значение: „В началото на века Има­нуел Кант прогнозира, че психологията никога не мо­же да стане наука, защото е невъзможно психичните процеси да се измерват експериментално. Благодарение на работата на Фехнер учените за пръв път могат да ме­рят психиката; към средата на ХІХ в. методите на нау­ката се прилагат към психичните феномени. Вилхелм Вунд взема тези оригинални и творчески постижения и ги организира и интегрира в „основаването“ на психо­ло­гията.“

Всеки учебник, изглежда, беше съгласен, че Густав Фех­нер е една от основните преломни фигури в основава­нето на модерната псилохогия, и текст след текст пееше похвали за човека, който е измислил начин да приложи количественото измерване към психиката и така най-на­края е направил психологията „научна“. Дори Вунд е ка­тегоричен: „Никога няма да се забрави – обявя­ва той, – че Фех­нер е първият, въвел точни методи и прин­ципи на измерване и експериментално наблюдение в изучаването на психичните явления, отваряй­ки по този начин перспективата за психологическа нау­ка в строгия смисъл на думата. Главният принос на ме­тода на Фехнер е, че не е запазил нищо от превратно­стите на философските системи. Модерната психология наистина приема научен характер и може да стои на­страна от всички мета­фи­зически спорове1.“ Доктор Фех­нер, реших аз, е спасил пси­хологията от заразата с душата или духа и щастливо е свел психиката до измерими емпирични украшения, въ­веждайки ерата на наистина научната психология.

Това беше всичко, което бях чувал за Фехнер, докато няколко години по-късно, тършувайки из рафтовете на книжарница, пълна с чудесни стари философ­ски книги, доста шокиращо открих том с изу­ми­тел­ното заглавие Life After Death („Живот след смъртта“), на­пи­сан през 1835 г. не от друг, а от самия Густав Фехнер. Началните му редове наистина привличаха внимание­то: „Човек живее на земята не веднъж, а три пъти: пър­вият етап от живота му е непрекъснат сън, вторият – редуване на заспиване и събуждане, а третият – про­буждане завинаги.“

Трактатът върху пробуждането завинаги продължа­­ваше така: „В първия етап човек живее сам в тъмни­на, във втория живее свързан, но въпреки това отделен от събратята си в светлина, отразена от повърхността на нещата, в третия животът му, вплетен с… уни­вер­салния дух… е по-висш.

В първия етап тялото му се развива от зародиша си, из­работвайки органите за втория. Във втория етап психи­ката му се развива от зародиша си, изработвай­ки ор­ганите за третия. В третия се развива божест­ве­ният зародиш, който се крие във всяка човешка психика.

Актът на напускането на първия етап и преминаването във втория наричаме Раждане, този на напускането на втория и навлизането в третия – Смърт. Пътят ни от вто­рия до третия не е по-тъмен от този от първия до вто­рия: единият път ни води напред, за да видим света вън­шно, а другият – за да го видим вътрешно.“

От тялото през психиката към духа: трите етапа на израстване на съзнанието, и само когато мъжете и же­ните умрат за отделния Аз, се събуждат за необятността на универсалния Дух. Това беше Фехнеровата истинска философия за живота, психиката, душата и съзна­ние­то, а защо учебниците не си правеха труда да ни кажат това? Тогава реших, че искам да напиша история на психологията просто защото „Някой трябва да каже“.

(Да каже, че идеята за безсъзнателното е популяри­зи­рана в книгата на фон Хартман Philosophy of the Unconscious („Философия на безсъзнателното“), публику­­вана през 1869 г. – тридесет години преди Фройд – и претърпяла безпрецедентните осем издания за десет години, че фон Хартман изразява Шопенхауеровата фи­ло­софия, за която самият Шопенхауер недвусмисле­но зая­вява, че е извлякъл най-вече от Източния мис­ти­цизъм, будизъм и най-вече „Упанишадите“: зад инди­ви­дуалното съзнание се крие космическо съзнание, което за повечето хора е „без­съзнателно“, но може да се съ­буди и напълно да се осъз­нае, а това превръщане на безсъз­нателното в съзнавано е най-голямото добро на мъ­жете и жените. Че Фройд директно взема понятието Id (То) от The Book of the Id („Книга за То“) на Георг Гро­дек, която се основава на съществуването на косми­ческо Дао или органичен универсален дух. Че… е, доб­ре, това е дълга история, която сил­но ни напомня, че ко­рените на модерната психология са в духовните тра­диции именно защото самата психика е включена в духовни източници. В най-дълбоките Ј недра открива­ме не инстинкти, а Дух – и изучаването на психология­та в идеалния случай трябва да е изучаване на всичко това – от тялото през разума до психиката, от под­съз­нателното през самоосъзнаването до свръхсъзнател­ното, от съня през полубудността към пълната събу­де­ност.

Фехнер наистина има необикновени приноси към емпиричната и измерваемата психология: неговата Ele­ments of Psychophysics („Елементи на психофизиката“) с основание се смята като първият велик текст по психометрия и напълно заслужава всички суперлативи, произнасяни от психолозите от Вунд насам. Въпреки това цялата теза на Фехнеровата психофизика е, че духът и материята са неотделими, те са двете страни на една огромна реалност, и неговите опити да измери ас­пекти на психиката имат за цел да посочат тази неотделимост, а не да свеждат духа или душата до мате­риални обекти и със сигурност не да отрича изцяло духа и душата, което сякаш е била съдбата им в ръцете на по-малко чувствителните изследователи.

Фехнер твърди, както обобщава един учен, „че цялата Вселена е духовна по природа, а феноменалният свят на физиката е просто външното проявление на та­зи духовна реалност. Атомите са само най-простите елементи в духовна йерархия, водеща до Бог. Всяко ниво в нея вклю­ч­ва тези под себе си, така че Бог съдържа целостта на ду­­ховете. Съзнанието е същностна характеристика на всич­ко съществуващо… Проявите на душата са системна­та последователност и подчинение на закона, проявявани в поведението на органичните цялости. Фехнер разглежда Земята, „нашата майка“, като такова органич­но, одушевено цяло2.“

Самият Фехнер обяснява, че „както тялото ни при­на­д­­лежи на по-голямото и по-висшето отделно тяло на Зе­мята, така и духът ни е част от по-големия и по-вис­шия дух на Земята, който обхваща всички духове на земните създания, досущ както Земното тяло обгръща техните тела. В същото време Земният дух не е просто сбор от всички духове на земята, а по-висш индивиду­ално съзна­телен съюз от тях.“ А Земният дух – Фехнер дава точно очертание на Гея – сам по себе си е просто част от божест­вения дух, „който е един, всезнаещ и на­истина все-съз­нателен, т. е. съдържащ цялото съзна­ние във Все­лената и следователно обгръщащ всяко индивидуално съзнание… в по-висша и най-вис­ша връзка“3.

Това обаче не означава заличаване на индивидуал­ността, а само нейното завършване и включване в нещо още по-голямо. „Собствената ни индивидуалност и не­зависимост, които естествено са с относителен харак­тер, не са накърнени, а обусловени от този съюз.“ И та­ка нещата продължават нагоре в тази вместена йе­рар­хия на увеличаващо се включване: „Както Земята не разделя телата ни от Вселе­ната, а ни свързва и единява с нея, така духът на Земята не разделя духовете ни от божествения дух, а създава по-висша индивидуална връзка на всеки земен дух с духа на Вселената“4.

Следователно подходът на Фехнер към психологията е интегрален: той иска да използва емпирично и научно измер­ване не за да отрича душата и духа, а за да помогне в осветляването им. „Да се разглежда цялата материална Вселена като вътрешно жива и съзнателна е да се приеме това, което Фехнер нарича дневно становище. Да се разглежда като инертна материя, лишена от всякаква телеологична значимост означава да се прие­ме нощно становище. Фехнер пламенно защитава дневното становище и се надява, че то може индуктив­­но да се подкрепи чрез психофизическите му експери­менти5.“

Е, изглежда оттогава насам преобладава нощното становище, не е ли така? Има обаче един период, грубо казано от времето на Фехнер (1801–1887) до Уилям Джеймс (1842–1910) и Джеймс Марк Болдуин (1861– 1934), когато новопоявяващата се наука психология все още комуникира с древната мъдрост на вековете – с извечната философия, Великото гнездо на битието, Идеалистическите системи и простите факти на съзнанието така, както ги знае почти всеки: съзнанието е реално, насоченият навътре наблюдаващ Аз е реален, душата е реална, колкото и да спорим по подробностите, и така тези наистина велики основоположници на психологията – когато се разкаже истинската им история – могат да ни научат на много за едно интегрално становище, което се опитва да включи истините за тя­лото, психиката, душата и духа, а не да ги свежда до материални проявления, дигитални битове, емпирични процеси или обек­тивни системи (несъмнено колкото и важни да са всички те). Тези пионери на модерната психология успяват да са едновременно напълно научни и напълно духовни, и не откриват никакво противоречие или трудност в тази щедра прегръдка.

Това е книга за точно такава интегрална психология. Макар че се опитвам да включа най-доброто от модерните научни изследвания върху психиката, съзнанието и терапията, черпя вдъхновението си от онзи интегрален период на собствения генезис на психологията (отбелязан като такъв от Фехнер, Джеймс и Болдуин заедно с много други, с които скоро ще се срещнем). Този том започна живота си онзи ден в чудесната стара книжарница и шокиращото осъзнаване, че истинската история на Фех­нер рядко е била разказвана, и следващите ми исторически изследвания. Резултатът беше много дебел двутомен учебник, включващ обсъждане на около двеста теоретици, от Изток и от Запад, антични и модерни, до един работещи по свой на­чин за по-интегрално становище, и съдържащ диаг­рами, обобщаващи около сто от тези сис­теми6. По различни причини реших да го публикувам пър­во в много съкратена и редактирана форма – тази книга – заедно с повечето диаграми (виж диаграми 1–11).

Като такъв, текстът, който следва, е просто най-кра­т­кото очертание на един тип интегрална психология. Той се опитва да включи и да интегрира някои от най-не­преходните прозрения от предмодерните, модерните и постмодерните източници с допускането, че всички те мо­гат да ни научат на нещо изключително важно. Опит­вам се да направя това не просто като еклектизъм, а в системна прегръдка и не е толкова лудо, колкото из­глежда.

Основната цел на тази книга обаче е да постави началото на дискусия, а не да я приключи, да послужи като начало, а не като край. Причината, поради която реших да я публикувам като очертание беше да споделя едно обобщение, без да го претрупвам с твърде много от моите конкретни подробности, и така да подтикна и други да се присъединят към приключението: съгласявайки се или спорейки с мен, коригирайки грешките, които може би съм допуснал, запълвайки многото празнини, поправяй­ки несъответствията и придвижвайки начинанието нап­ред чрез собствените си прозрения.

За преподавателите, използващи този текст, както и за сериозния изследовател съм включил обширни бе­лежки. В действителност това са две книги: доста кра­тък, достъпен текст и бележки за самоотвержените. Как­то обикновено, препоръчвам бележките да се пропус­нат за втори прочит (или да се прочетат отделно). Те имат две функции: допълват рамката с някои от собст­вените ми детайли (особено за изследователите на моя­та работа) и дават конкретни препоръки за допълнителни четива от други учени по всяка от основните те­ми. Например преподавателите могат да се консулти­рат с някои от другите текстове (както и с предпочи­та­ните от самите тях), да направят копия и материа­ли за часовете и така да допълнят основното очертание с по-кон­кретни четива. Интересуващите се лаици могат да се консултират с бележките за допълнителна лите­ра­тура във всяка от областите. Тези препоръки не са из­черпателни, а само представителни. За препоръч­ва­ните книги върху трансперсоналната психология и те­рапия интервюирах много колеги и тук представям ре­зултатите.

Не съм включил отделна библиография: само пре­прат­ките в диаграмите са над сто страници. Днес обаче е достатъчно лесно да влезеш в Интернет и да потърсиш всяка от големите електронни книжарници за различните публикации (затова не съм включил и информация за из­дателя). По същия начин често просто съм от­белязвал имената на някои от по-важните автори, а чи­тателите могат да потърсят книгите, за да видят кои от тях се предлагат.

Лично аз вярвам, че интегралната психология (и изоб­­що ин­тегралните изследвания) ще става все по-до­ми­­нираща през следващите десетилетия, докато акаде­мичният свят търси слепешком изхода от своето упо­рито нощно становище за Космоса.

Това, което следва, е вариант на дневното гледище. И, скъпи Густав, тази книга е за Вас.

 

К.У.

Болдър, Колорадо,

пролетта на 1999 г.

 

Първа част
Основа
Началото

Психологията е изучаване на човешкото съзнание и неговите прояви в поведението. Функциите на съзнанието включват възприемане, желание, воля и действие. Структурите на съзнанието, някои аспекти на които могат да са безсъзнателни, включват тялото, психиката, душата и духа. Състоянията на съзнанието са нормални (будно, сънуващо и спящо) и променени (например необикновени, съзерцателни). Модалностите на съзнание включват естетическо, нравствено и научно. Развитието на съзнанието се простира в це­лия спектър от предлично през лично до трансперсонално, от подсъзнание през се­беосъзнаване до свръхсъзнание, от То през егото до Духа. Релационните и поведенческите аспекти на съзнанието се отнасят до взаимодействието му с обективния, външен свят и със социокултурния свят на общите ценности и възприятия.

Големият проблем с психологията така, както исто­рически се е разгърнала, е, че в по-голямата си част различните психологически школи често са вземали един от аспектите на необикновено богатото и многоаспектно явление съзнание и са обявявали, че той е единственият, който си струва да се изучава (или дори че е единственият аспект, който съществува). Бихевиоризмът прословуто свежда съзнанието до не­говите наблюдаеми, поведенчески прояви. Психо­ана­лизата го свежда до струк­турите на егото и тяхното повлияване от Id (То). Екзистен­циализмът редуцира съзна­нието до личните му струк­тури и типове предна­ме­реност. Много школи на трансперсоналната психология се съсредоточават единствено върху променените състояния на съзнанието, без да имат последователна теория за развитието на структурите на съзнанието. Азиатските психологии обикновено дават отлично обяснение на развитието на съзнанието от личната до трансперсоналната област, но имат много слабо раз­биране за по-ранното развитие от предлич­ното до лич­ното. Достойно за уважение е, че когнитивната наука привнася научен емпиризъм в проблема, но често ре­зултатът е просто свеждане на съзнанието до обек­тивните му измерения, нервните механизми и подоб­ните на биокомпютър функции, опустошавайки по този начин житейския свят на самото съзнание.

Какво би станало обаче, ако всички споменати по-горе обяснения са важна част от цялата картина? Какво ще кажем, ако всички те съдържат истинни, но частични прозрения за огромното поле на съзнанието? Най-мал­кото, събирането на техните заключения под една шапка неимоверно ще разшири идеите ни за природата на съзнанието и – което е по-важно – какво то може да стане. Начинанието всеки легитимен аспект на човешкото съзнание да се почита и да се прегръща е целта на интеграл­ната психология.

Очевидно, такъв опит, поне в началото, трябва да се осъществява на много високо ниво на абстракция. При координирането на многобройните подходи работим със системи от системи от системи и такава координация може да се осъществи единствено с „ориентиращи обобщения“1. Тези междупарадигмални генерализации имат за цел преди всичко просто да ни изведат на подходящата писта чрез максимално широко хвър­ляне на концептуалната ни мрежа. Изисква се логика на включването и работата в мрежа, логика на гнезда в гнезда в гнезда, опитващи се легитимно да обхващат всичко, което може да се обгърне. Това е визия–логика – логика не само на дърветата, но и на горите.

Не че дърветата могат да се пренебрегнат. Мрежовата логика е диалектика на цялото и частите. Проверяват се колкото се може повече детайли, след това се сглобява неокончателна цялостна картина, която се про­верява на фона на допълнителните подробности и наново се приспособява. И така до безкрай, тъй като новите детайли непрекъснато променят голямата кар­тина и обратно. Защото тайната на контекстуалното мислене е, че цялото разкрива нов смисъл, който не съ­ществува за частите, и следователно изгражданите от нас големи картини придават нов смисъл на детайлите, от които са изградени. Тъй като човешките същества са обречени на смисъл, са обречени и на създаването на големи картини. Дори постмодернистите, противници на „голямата картина“, са ни дали много голяма картина на причините, поради които не харесват големите картини – вътрешно противоречие, приземило ги в раз­лични неприятни ситуации, но просто доказало – още веднъж, – че човешките същества са обречени да създават „големи картини“.

Следователно внимателно избирайте своите големи картини.

Когато става дума за интегрална психология – поднабор на интегралните изследвания по принцип – разполагаме с огромно богатство теории, изследвания и практики, които са важни дървета в интегралната гора. На следващите страници ще разгледаме много от тях без да губим от поглед интегралната прегръдка.

Елементи от моята система, разработени в десетки книги, са обобщени в таблици 1а и 1б. Те включват структурите, състоянията, функциите, модалностите, развитието и поведенческите аспекти на съзнанието и ще бъдат обсъдени. Ще разчитаме и на предмодерни, модерни и постмодерни източници с поглед към помиряването им и ще започнем с гръбнака на системата – основните нива на съзнанието.