Химни за мистерията на неизразимото

Иван Симеонов е най-възрастният автор на нашето издателство 90-годишен. Изключителен поет, мистик и духовен визионер с характерна за него концентрирана и бистра, впечатляваща мисъл. Човек, за когото съм сигурен, че ще остави ярка следа в българското мисловно поле.

"Мнозина сигурно ще останат глухи за божествено-човешката мелодия на духовна хармония, която идва в творбите на Иван Симеонов "от другия скат на реалността". Сегашността на човешкото съзнание изтрива смътния спомен за отвъд-сетивните светове. Ала поетите имат дарбата ли, проклятието ли - не знам - да помнят, че идват от много далече и отиват много далече. Те не забравят, че са от дух родени и въплътени в дъха на Земята. С искрена вяра в сърцето и себераздаване Иван Симеонов проправя "път на молитвите и мечтите ни към безкрая на истинската реалност". От сърцето му извира чистото искрено уповаване в животворния духовен принцип: божественият Всемир е във всеки от нас, и кключът към него е волята за сапознание. Няма един-единствен ключ към написаното от него - той тъче сънища с цветовете на Вечността. Медитативното утаяване в загадките на Сътворението е на малцина дадено. При това не даром дадено: който върви сам - по-далече стига."
 
Вихрен Чернокожев
 
Иван Симеонов е автор на книгите:
"Орфей, Евридика и любовта" и "Втора легенда за великия инквизитор" - драматични поеми.  "Любовта на Саломе" - драма. "Завръщането на блудния син" - новела. "Сезони на един живот", "Моят Христос", "Видения в светлината", "В светлината на последното Слънце", "В търсене ва Бога", "Химни за мистерията на неизразимото" - поезия. "Мистерия на битието" - есета.
 

Пътищата на душите ни

Запленен съм суеверно от мистерията свързваща ме

с живото мълчание на неведомите светове,

с различните образи на Земята, с душата ѝ,

с неизразимия самотен мой Аз, с който

въздесъщият Бог присъства в мен.

Рожби на звездите сме, но в пътищата на

тази Земя трябва да познаем себе си.

Сияйни слънца, хладни луни, смълчани съзвездия и

небесни духове са ни сътворили в кръговрата на

вечно движение – насочват душите ни към Земята,

когато се раждаме и към духовните селения когато умрем.

В два свята е пътят на човека и в този път бродим в себе си

с неясна тъга по загубеното Слово на Космоса,

не успели да примирим плътта с духа.

Душата е целта на човешките ни пътища – тя е

възела от вечност и преходност, който не успяхме да

развържем, за да разберем безсмъртната си сърцевина.

Не осъзнахме, че е нужна свобода и обич в сърцето и

възкръснала воля на духа, за да оставим следите на душата си

по пътищата на тази избрана от Бога земя – следи легенди

на самотния ни Аз отзвучали във Вечността,

вписани във вселенската Книга на Живота.

Останали без взор за Светлината,

неосъзнали Чудото на Разпятието,

станахме пленници на лабиринт от пътища, в който

се разломява съзнанието ни за това, което не сме.

Принадлежим им без да ги познаваме и в безнадеждност

чакаме те да разбулят мистерията на човешкия ни жребий.

Не знаем, че сме същества, сътворени от

Същност като тази на светлината.

Ако някой ден паднем на пътя и няма протегната ръка,

и почувстваме въплъщението си като обреченост,

нека не се отчайваме – земните ни пътища са сънища

предопределени от звездите да бъдат наша участ.

В незнайните им предели и хоризонти

ще извървим пътя към безсмъртието си,

като свободни самотни създания, обречени на

смърт и възкресение в битието си на този свят.

Химн за двете реалности

Загадъчна реалност е Природата.

Вълнуват ни – обещаващата слънчева утрин,

уханието на розовия храст, на люляка и дивото цвете,

успокояващото безмълвие на зелената гора и

полета на изплашеното врабче в прегръдката на Синевата.

Сякаш сме прекрачили прага на световете на

Несътворената Светлина, създала Слънцата,

Звездите и приютилата ни Природа.

Колко щедро Създателят е пръснал във Вселената

красотата на Любовта Си, за да прозрат душите ни

смисъла на видимото. Какво озарение

да видиш Небето в плътта на цветето и в това

видение да се довериш на радостта, че живееш,

че си се докоснал до Всемира, стаен в своя видима изява.

И да почувстваш как Невидимото в реалността на

Природата е развълнувало сърцето ти, и то,

събудено от това просветление е познало

реалността на нежността си към всичко сътворено,

защото е видяло, че Бог е тук, че е с нас,

защото е осъзнало, че в двете реалности,

разкриващи се една в друга е Тайнството на

вечната Единност на човешкото с божественото.

Химн за четирите сезона

Космически сън е зимата

Бял космически сън е зимата – небесни сили

слизат на земята и дъхът им прониква в душата ѝ,

в тялото ѝ, сякаш искат да ѝ кажат, че

природата трябва всичко да загуби,

за да завоюва отново себе си.

Приключва карнавалът на отминалите сезони, но

откровението им остава в душите ни, за да

прослави всемирната ни същност.

Настъпва време, когато образите на известното

чезнат и пристъпват чудесата на неизвестното.

И душата на земята се оттегля в утробата ѝ,

затваря се в корените си и заживява в събудено съзнание,

за да бди над стаените в нея зародиши – след време те

ще възлязат като нейна изповед във вихрушката на живота.

Белият ѝ сън разлива вибрациите на неродена същност,

разлива ги в хладния полъх на смъртта.

Очевидно огънят на Слънцето и законите на звездите

са подчинили на себе си тялото и душата на Земята и

космически приливи и отливи въвличат астрални

мисли, принципи и сили във видимия свят,

за да може невидимото да стане видимо.

В бялата прозрачност ме докосва магията на това

неизчерпаемо двойно движение и в диханието му

имам странен усет за вдишването и издишването на

Всемирната душа – чувствам я като

разпъната на кръст върху вселенското тяло,

за да свидетелства за Любовта на Духа,

за мистерията обновяваща живота, за да бъде

знак, че е нужна смърт за да има възкресение,

знак че ако няма зима няма да има пролет и лято.

И чувствам отдалечаващия се в безкрая вятър

не като ридание след безвъзвратна раздяла, а

като слово на изгряла надежда, че в невъзвратимото

е възможната ни среща с Вечността.

Неразбраната Пролет

Небесно опиянение е появата на пролетта.

Ново слънце и омагьосващ полъх на топли ветрове

събуждат сънуващата душа на Земята и тялото ѝ

издишвайки дъха си се освобождава от призрака на

тленното.

Загадъчно събуждане е пролетта, изпълнено със смирение

пред изненадващия дар на щедрата астралност,

притеглила душата на Земята в чистата си синева,

за да чуе волната песен на птиците и първия шепот на

покълващия цъфтеж и с мистерията на раждането да

изпълни с нов живот душите ни ранени от абсурда на

смъртта.

Но болните ни души, обсебени от безмилостни демони,

отчуждени от бдящата Вечност, не чувстват сватбата

на небето със земната плът като мистичен дар,

разкриващ безсмъртната тайна на битието.

Живеем в дяволски свят, над него странни луни разливат

хладната си леност. Вървим по дяволски пътища и

в хаоса на изкуствен цъфтеж умираме бавно,

без вик на уплаха, неосъзнали надеждата стаена

в пролетната мистерия на вечното възвръщане.

Летният дар на Земята

Когато дойде лятото Духът на Всемира се появява в

красивия образ на Природата окрилен от кортежа на

огненото Слънце и на мъдрите вибрации на Звездите

изливащи върху земята космичната си същност, за да

я превърнат в живо същество изпълнено с жар за

живот.

В тайнствена небесност се появява всемирният Дух,

развълнуван от гледката на покълналите рожби на

първообразите,

събужда вътрешното слово на Природата, за да

се роди тялото ѝ в себе си и душата ѝ да превърне

цъфтежа си в отзвук и отговор на божията благодат.

Затова всяка тревица, всяко цвете, всяко растение,

всяко поле и дол, всяка река и гора имат своята

звучност, своето ухание, своята багра и аура.

И стаили в себе си животворни тайни се притискат

в гръдта на Земята и сливат душите си с нейната, за да

бъдат доказателство за святата Единност – Майка на

покълването и цъфтежа. Нужна е вътрешна тишина,

за да почувстваме онова, което ни разкриват

магическата звучност и аурата на тази реалност.

Възвисен от усета, че Някой бди над нас

се вглеждам в себе си като в друго същество със сърце

изпълнено с обич и благоговение към всичко сътворено и

чувствам като мъка контраста между пищния цъфтеж на

Земята и нашето сенчесто присъствие. И скърбя, че

човешки неща на душите ни, неща на греховност и

произвол ще сложат рушителния си отпечатък

върху красивото ѝ тяло, ще наскърбят душата ѝ.

Знам, ще дойде време, когато цветята, тревите и

други рожби на летния цъфтеж няма да ги има, но

в тяхната смърт е скрито нещо невидимо, то

не може да изчезне, защото таи вибрация на Вечността.

Да разбереш как уханно цвете и покълнала тревица ти

доверяват неподозирани тайни – това е летният дар на

Земята за самотните ни души търсещи изгубеното си

съзвучие.

Окровенията на есента

Обичам мистерията на есента, когато

ветровете започват битката си с облаците и

в премалелия въздух виждаме образа им вещаещ

време на друг живот. Тогава слънцето запътило се

с усмивка към далечния си дом, сбира птиците в ята и

ги повежда към спасителни хоризонти, тогава

цъфтежът на лятото чезне в утробата на Земята и

светлината станала тъжна ни казва, че

не сме сами в загадъчните ни човешки пътища.

И става тихо – винаги е тихо, когато

се заличават следите на отиващ си живот, когато

небето ни доверява неща от космичните си тайни, когато

душата на Земята не може да скрие тъгата си.

И настъпва време на неустрашимост – оживява

тайнството на смъртта и всичко ще се реши в

кръговрата на внезапни ветрове, на тежки облаци и бури,

в миража на мъгли нахълтали от безкрая, за да слеят

в хладната си неяснота реалното с невероятното

пред взора на безпомощното ни въображение.

И в уханието на раждащата се тленност,

заслушани в молитвите на цветя и треви,

ще бъдем свидетели как живи неща на Земята

умират в себе си и с тази своя смърт зоват

душата ѝ да бди над зародишите на бъдещия им цъфтеж.

В откровението на есенното умиране разбираме, че

принадлежим и на друг свят скрит в безкрая си.

Когато напуснем тялото си този мълчалив далечен свят

ни посреща със светлината си – с толкова светлина

колкото сме заслужили приживе и след като ни озари с

вечното и трагичното на Реалността ни връща от

глъбините си

отново на познатата земя за нов незнаен живот.

Химн за цветето

Тайнствена е появата на цветето в хаоса на света.

Събужда се кротко от съня на своя корен, пробива

търпеливо черната пръст и показва плахо

крехкото си телце жадно за светлина и живот.

Ражда се сякаш е самотна рожба от сватбата на

земната плът с огъня на космичното Слънце.

Небесни духове избират баграта и уханието му,

изящната линия на венчето му, за да бъде в краткия си живот

символ на красотата и на всемирната Тайна,

за да събужда чувства и мисли в сърцата ни и със

загадъчното си излъчване да ни дарява с усет за

святата ни свързаност с божествените светове.

Като наша сестра е цветето, когато ни нашепва,

че всеки е различен символ на една

вечна, многообразна и непостижима Същност.

Като земна звезда е цветето, когато с езика на

небето ни казва, че сме нищожни частици от Всемир

изтъкан от величие, истина и мъдрост, в който

низшето и висшето са еднакво важни

за необятната душа на Вечността.

С нежното си откровение цветето разбулва Тайната,

че всичко сътворено от Всевишния е

сродно с всеки от нас, защото в

неосъзнатия ни Аз и в нещата на света е

стаена мистерията на Неизразимото.

http://www.bta.bg/bg/c/BO/id/1236555