Невидимата дъга. История на електричеството и живота

Анотация на четвърта корица:

През последните 220 години обществото е развило универсалната вяра, че електричеството е „безопасно“ за човечеството и планетата. Ученият и журналист Артър Фърстенбърг разбива това убеждение, като разказва историята на електричеството по начин, по който никога не е била разказвана досега – от гледна точка на околната среда – като описва в детайли ефектите, които този основен градивен елемент на обществото има върху нашето здраве и нашата планета.

В „Невидимата дъга“ Фърстенберг проследява историята на електричеството от началото на XVIII век до наши дни, доказвайки убедително, че много екологични проблеми, както и основните заболявания на индустриализираната цивилизация – сърдечни заболявания, диабет и рак – са свързани с електрическо замърсяване.

„Малко хора днес са в състояние да обхванат цялата научна тема и да я представят по изключително увлекателен начин... Фърстенбърг направи точно това с един от най-належащите, но пренебрегвани проблеми на нашата технологична ера.“ – д-р БРАДЛИ ДЖОНСЪН, Amen Clinic, San Francisco

„Истински Шедьовър.“ – Силия Фарбър, разследващ журналист

„Тази основополагаща книга... ще преобрази вашето разбиране... за въздействието на електричеството и радиочестотите върху околната среда и здравето ни.“ – Paradigm Explorer

През 1889 г. започва хармоничната радиация от електропроводите. От тази година насам магнитното поле на Земята носи отпечатъка на честотите на електропроводите и техните хармоници. Точно през онази година природната магнитна активност на Земята започва да се потиска. Това е повлияло върху целия живот на Земята. Началото на епохата на електропроводите активира грипната пандемия от 1889 г. 

През 1918 г. започва радиоепохата. Началото ѝ се поставя от строежа на стотици мощни радиостанции на LF (ниски: 30–300 kHz) и VLF (много ниски: 3–30 kHz) честоти – честотите, които гарантирано променят най-силно магнитосферата. Началото на радио епохата активира пандемията от Испански грип от 1918 г.

През 1957 г. започва епохата на радарите. Началото ѝ бележи строежът на стотици мощни радарн и станции за ранно предупреждение, които замърсяват високи географски ширини на северното полукълбо, изхвърляйки милиони ватове микровълнова енергия към небето. Нискочестотните компоненти на тези вълни пътуват по линиите на магнитното поле към южното полукълбо, замърсявайки и него. Началото на епохата на радарите активира пандемията от Азиатски грип през 1957 г.

През 1968 г. започва сателитната епоха. Началото ѝ е възвестено от изстрелването на десетки сателити, чиято излъчвателна мощност е относително слаба. Тъй като вече са в магнитосферата обаче, те имат също толкова голям ефект върху нея, колкото малкото количество радиация, която успява да проникне в нея от източници на Земята.

Началото на сателитната епоха активира пандемията от Хонконгски грип от 1968 г.

Другите два крайъгълни камъка на технологията – началото на безжичната епоха и активирането на Програмата за високочестотни активни изследвания на полярното сияние (HAARP ) – са много съвременни и ще бъдат обсъдени по-нататък в книгата.

Съдържание

ПРОЛОГ 7

ЧАСТ 1 8

1.  УЛОВЕН В БУТИЛКА 9

2.  ГЛУХИТЕ ДА ЧУЯТ И КУЦИТЕ ДА ПРОХОДЯТ 14

3.  ЕЛЕКТРИЧЕСКА ЧУВСТВИТЕЛНОСТ 21

4.  ПЪТЯТ, КОЙТО НЕ Е ИЗБРАН 28

5.  ХРОНИЧНА ЕЛЕКТРИЧЕСКА БОЛЕСТ 30

6.  ПОВЕДЕНИЕТО НА РАСТЕНИЯТА 40

7.  ОСТРА ЕЛЕКТРИЧЕСКА БОЛЕСТ 44

8.  МИСТЕРИЯТА НА ОСТРОВ УАЙТ 53

9.  ЕЛЕКТРИЧЕСКАТА ОБВИВКА НА ЗЕМЯТА 62

10.  ПОРФИРИНИТЕ И ОСНОВАТА НА ЖИВОТА 71

ЧАСТ 2 84

11.  РАЗДРАЗНЕНО СЪРЦЕ 85

12.  ТРАНСФОРМАЦИЯТА НА ДИАБЕТА 105

13.  РАК И УМИРАНЕ ОТ ГЛАД 122

14.  АНАБИОЗА 139

15.  ИСКАШ ДА КАЖЕШ, ЧЕ МОЖЕШ ДА ЧУЕШ ЕЛЕКТРИЧЕСТВОТО? 146

16.  ПЧЕЛИ, ПТИЦИ, ДЪРВЕТА И ХОРА 169

17.  В ЗЕМЯТА НА СЛЕПИТЕ 190

БЕЛЕЖКИ 206

ЛИТЕРАТУРА 221

ИНДЕКС 319

ЗА АВТОРА 320

ПРОЛОГ

Някога дъгата, която е видима в небето след буря, е представлявала всички цветове, които са съществували. Нашата Земя е била създадена по този начин. Имаме въздушно покривало над нас, което абсорбира по-високи ултравиолетови вълни заедно с всички рентгенови и гама лъчи от космоса. Повечето от по-дългите вълни, които използваме днес за радиокомуникация, някога също са отсъствали. Или по-скоро те са били в безкрайно малки количества. Дошли са при нас от Слънцето и звездите, но с енергии, които са трилион пъти по-слаби от светлината, която също е дошла от небесата. Космическите радиовълни са били толкова слаби, че са били невидими и затова животът никога не е развил органи, които да могат да ги виждат.

Още по-дългите вълни, нискочестотните пулсации, излъчвани чрез мълниите, са също невидими. Когато проблесне, светкавицата моментално изпълва въздуха с тях, но почти след миг те вече са изчезнали; тяхното ехо, отекващо по света, е приблизително десет милиарда пъти по-слабо, отколкото светлината от Слънцето. Ние изобщо не сме развили органи, за да ги виждаме.

Нашите тела обаче знаят, че тези цветове съществуват. Енергията на нашите клетки, шепнещи в радиочестотния обхват, е безкрайно малка, но е необходима за живота. Всяка мисъл, всяко движение, което осъществяваме, ни заобикалят с нискочестотни пулсации, шепот, който за пръв път е бил открит през 1875 г., и също е необходим за живота. Електричеството, което използваме днес, субстанцията, която изпращаме по жиците и излъчваме по въздуха, без да се замисляме, е идентифицирано около 1700 г. като свойство на живота. Едва по-късно учените се научават да го извличат и да го накарат да задвижва неодушевени предмети, пренебрегвайки – защото не са можели да видят – неговите ефекти върху живия свят. Днес то ни заобикаля във всичките си цветове с интензивност, която съперничи на светлината от Слънцето, но ние пак не можем да го видим, защото то не е присъствало при зараждането на живота.

Днес живеем с редица опустошителни болести, чието място не е тук, чийто произход не знаем, чието присъствие приемаме за даденост и вече не поставяме под съмнение. Какво е да живеем без тях е състояние на жизненост, което напълно сме забравили.

„Тревожното разстройство“, засягащо една шеста от човечеството, не е съществувало преди 60-те години на XIX век, когато телеграфните жици за пръв път опасват Земята. За него няма и намек в медицинската литература преди 1866 г.

Грипът в настоящата му форма е измислен през 1889 г. заедно с променливия ток. Той е винаги с нас – като познат гост, – толкова познат, че сме забравили, че не винаги е било така. Много от лекарите, които са били залети от болестта през 1889 г., никога преди това не са виждали дори и един случай.

Преди 60-те години на XIX век диабетът е бил толкова рядък, че лекарите не виждали повече от един или два случая през професионалната си кариера. И той е променил характера си: диабетиците някога са били слаби като скелети. Затлъстелите хора никога не са развивали тази болест.

Сърдечносъдовите болести по онова време са били 25-ата по честота болест след случайните удавяния. Те са били болести на бебетата и на много възрастните хора. Било нещо изключително рядко някой друг да има болно сърце.

Ракът също е бил изключително рядък. Дори и тютюнопушенето в неелектрифицираните времена не е предизвиквало рак на белите дробове.

Това са болести на цивилизацията, които сме предизвикали и у нашите животински и растителни съседи, болести, с които живеем заради отказа да признаем истинската сила, която сме впрегнали. Електрическият ток с 60 цикъла в електрическата мрежа у дома, ултразвуковите честоти в нашите компютри, радиовълните в телевизията, микровълните в мобилните ни телефони – това са само изкривявания в невидимата дъга, която тече през нашите вени и ни прави живи. Ние обаче сме забравили.

Време е да си спомним.

ЧАСТ 1

1. 

УЛОВЕН В БУТИЛКА

Експериментът на Лайден бил огромна, универсална мания: навсякъде, където отидеш, хората питали дали си преживял неговите ефекти. Годината била 1746. Мястото ¬ който и да е град в Англия, Франция, Германия, Холандия, Италия. Няколко години по-късно и в Америка. Подобно на дете-чудо, което дебютира, електричеството пристигнало и целият Западен свят се обърнал към него, за да чуе изпълнението му.

Неговите акушерки – Клайст, Куней, Аламан и Мюсхенбрюк – предупреждават, че са помогнали да се роди enfant terrible , чиито шокове могат да ви оставят без дъх, да сварят кръвта ви, да ви парализират. Обществеността е трябвало да слуша, да е по-предпазлива. Разбира се обаче, цветистите съобщения на тези учени единствено насърчавали тълпите.

Питер ван Мюсхенбрюк, професор по физика в Университета на Лайден, използвал обичайната си фрикционна машина. Става дума за стъклен глобус, който бързо се въртял около оста си, докато той го триел с ръце, за да създаде „електрически флуид“ – това, което днес познаваме като статично електричество. От тавана висели копринени въжета, на които била закачена желязна цев, почти докосваща глобуса. Била наречена „основен проводник“ и обикновено се използвала за създаване на искри статично електричество от триещата се, въртяща се стъклена сфера.

Гравюра от Memoires de I’Academie Royale des Sciences, Plate I, p. 23, 1746

Електричеството обаче в онези ранни дни имало ограничена употреба, защото винаги трябвало да се произвежда на място и нямало начин да се съхранява. И така, Мюсхенбрюк и неговите сътрудници проектирали остроумен експеримент – експеримент, който променил света завинаги: те прикрепили жица към другия край на основния проводник и я поставили в малка стъклена бутилка, отчасти пълна с вода. Искали да видят дали електрическият флуид може да се съхранява в шише. Опитът успял дори отвъд най-щурите очаквания.

„Ще ти разкажа за нов, но ужасен експеримент – написал Мюсхенбрюк на приятел в Париж, – но те съветвам никога да не се опитваш да го правиш – както и аз, който го преживях и оцелях по Божията милост, няма да го направя отново дори за цялото френско кралство.“ Той държал бутилката в дясната си ръка, а с другата ръка се опитвал да извлече искри от желязната цев. „Внезапно дясната ми ръка беше ударена с такава сила, че цялото ми тяло се разтресе, сякаш ударено от мълния. Стъклото, макар и тънко, не се счупи, а дланта ми не бе отблъсната, но ръката и цялото ми тяло бяха засегнати по-ужасно, отколкото мога да изразя. С една дума, мислех, че ще умра.“1 Когато изпробвал експеримента, неговият съратник в изобретението – биологът Жан Никола Себастиен Аламан, усетил „невероятен удар“. „Бях толкова изумен – казал, – че не можех да дишам в продължение на няколко мига.“ Болката в дясната му ръка била толкова силна, че той се опасявал от необратимо увреждане2.

Само половината послание обаче стигнало до ушите на обществеността. Фактът, че хората може да са временно или – както ще видим – необратимо увредени или дори убити от тези експерименти, някак си се изгубил в общата възбуда, която последвала. Не само се изгубил, но скоро бил осмиван, не му вярвали и бил забравен. Тогава, както и днес, не било социално приемливо да кажеш, че електричеството е опасно. Само две десетилетия по-късно Джоузеф Пристли – английският учен, който е известен с откриването на кислорода, пише своята History and Present State of Electricity („История и сегашно състояние на електричеството“), в която осмива „страхливия професор“ Мюсхенбрюк и „преувеличените разкази“ за първите експерименти3.

Неговите изобретатели не са единствените, които са се опитвали да предупредят обществеността. Йохан Хайнрих Винклер, професор по гръцки и латински в Лайпциг, Германия, изпробва експериментите в мига, в който чува за тях. „Открих силна конвулсия в тялото ми – пише той на приятел в Лондон. – Това накара кръвта ми силно да се вълнува и се страхувах от силна треска, така че бях принуден да използвам охлаждащи лекарства. Почувствах тежест в главата, сякаш върху нея бе поставен камък. На два пъти това предизвика кървене от носа ми – нещо, което ми се случва много рядко. Съпругата ми, която получи електрическата светкавица два пъти, след това се оказа толкова слаба, че почти не можеше да ходи. Една седмица по-късно тя получи само веднъж електрическа светкавица; няколко минути след нея имаше кръвотечение от носа.“

От тези преживявания Винклер научава урока, че електричеството не бива да се прилага на живите организми. Ето защо той превръща своята машина в огромен предупредителен фар. „Чета във вестниците от Берлин – пише той, – че са изпробвали тези електрически светкавици с птица и са ѝ причинили много силно страдание. Не повторих този експеримент, защото смятам, че е погрешно да се причинява такава болка на живи създания.“ И така, той увива желязна верига около бутилката, водеща до парче метал под желязната цев. „Когато се произвежда електричество – продължава той, – искрите, които хвърчат от тръбата върху метала, са толкова големи и толкова силни, че могат да се видят (дори и денем) и да се чуят на разстояние от 46 м. Те представляват лъч светлина, ясна и компактна огнена линия, и предизвикват звук, който плаши хората, които го чуят.“

Широката общественост обаче не реагира така, както той планира. След като четат съобщения като това на Мюсхенбрюк в бюлетина на Кралската академия на науките на Франция и собствените му съобщения във Philosophical Transactions на Кралското общество на Лондон, хиляди нетърпеливи мъже и жени по цяла Европа се нареждат на опашка, за да си осигурят удоволствието на електричеството.

Абат Жан Антоан Ноле – теолог, превърнал се във физик, въвежда магията на Лайденската стъкленица във Франция. Той се опитва да задоволи неутолимите желания на обществеността, като наелектризира десетки, стотици хора наведнъж, карайки ги да се държат за ръце, така че да образуват човешка верига, подредени в голям кръг чийто два края са близо един до друг. Той заставал в единия от краищата, докато човекът, който представлявал последното звено, държал стъкленицата. Внезапно ученият абат докосвал с ръка металния проводник, поставен в стъкленицата, и завършвал веригата, а шокът веднага се усещал едновременно по цялата редица. Електричеството станало социално дело; светът бил обладан – както го наричали някои наблюдатели – от „електромания“. 

Фактът, че Ноле убил с електрически ток със същата апаратура няколко риби и врабче, изобщо не възпирал тълпите. Във Версай в присъствието на краля той наелектризирал рота от 240 войници от Френската гвардия, които се държали за ръце. Наелектризирал монашеска общност в картузиански манастир в Париж; монасите се разпрострели в кръг с обиколка повече от миля, всеки свързан със седите си с желязна тел.

Преживяването станало толкова популярно, че обществеността започнала да се оплаква, че не може да си достави удоволствието от електрошока, без да се налага да чака на опашка или да се консултира с лекар. Създало се търсене за портативен апарат, който всеки може да си купи на разумна цена и да се наслаждава през свободното си време. И така е изобретена „бутилката на Ингенхаус“ . Опакована с елегантно изглеждаща кутия, това било малка Лайденска стъкленица, съединена с лакирана копринена панделка и заешка кожа, с която да се търка лакът и да се зарежда бурканът4.

Продавали са се електрически бастуни „на цена, посилна за всеки джоб“5. Това били Лайденски стъкленици, умно дегизирани като бастуни, които можело да се зареждат тайно и след това нищо неподозиращи познати или приятели да бъдат подмамвани да докосват.

Имало и „електрическа целувка“ – форма на отмора, която дори предшествала изобретяването на Лайденската стъкленица, но станала много по-възбуждаща след това. Физиологът Албрехт фон Халер в Университета на Гьотинген обявил невярващо, че такива салонни игри са „заели мястото на кадрила“. „Можете ли да повярвате – пише той, – че дамският пръст, че нейният кринолин може да изпраща истински светкавици и че такива очарователни устни могат да подпалят къща?“

Гравюра, ок. 1750 г., възпроизведена в Jürgen Teichmann, Vom Bernstein zum Elektron, 

Deutsches Museum 1982

Тя беше „ангел“, пише немският физик Георг Матиас Бозе, с „бяла като лебед шия“ и „червени гърди“, която „пленява сърцето ти с един-единствен поглед“, но до която се приближаваш на собствен риск. Той я нарича Venus Electrificata в стихотворение, публикувано на латински, френски и немски, което става известно по цяла Европа:

Ако смъртен само докосне ръката

На такова Божие дете и дори само роклята ѝ,

искрите горят еднакво всички крайници на човека,

но колкото и да е болезнено, той го търси отново.

Дори Бенджамин Франклин се почувствал принуден да даде инструкции: „Нека A и B стоят на восък, или A – на восък, а B – на пода; дайте на единия от тях наелектризирана бутилка, за да я държи в ръка, а другият да държи жицата; ще има малка искра, но когато техните устни се доближат, те ще бъдат ударени и шокирани“6.

Богатите дами организирали такива забавления в домовете си. Наемали майстори на инструменти, за да изработват големи, украсени електрически машини, които излагали на показ като пиана. Хората с по-скромни средства купували готови модели, които се предлагали в различни размери, стилове и цени.

Настрана от забавлението, електричеството, за което се приемало, че е свързано или е идентично с жизнената сила, се използвало предимно заради медицинските му ефекти. Както електрическите машини, така и Лайденските стъкленици си проправили път към болниците и в кабинетите на лекарите, които искали да бъдат в крак с времето. Още по-голям брой „електротехници“, които нямали медицинска подготовка, открили кабинети и започнали да лекуват пациенти. Може да се прочете за медицинско електричество, което е било използвано през 40-те и 50-те години на XVIII век от практикуващи в Париж, Монпелие, Женева, Венеция, Торино, Болоня, Лайпциг, Лондон, Дорчестър, Единбург, Шрюсбъри, Устър, Нюкасъл ъпон Тайн, Упсала, Стокхолм, Рига, Виена, Бохемия и Хага.

Прочутият френски революционер и лекар Жан-Пол Марат, също практикуващ с електричество, написал книга за него, озаглавена Memoire sur Pelectricite medicale („Мемоари за медицинското електричество“).

Франклин лекува пациенти с електричество във Филаделфия – толкова много от тях, че лечението със статично електричество по-късно (през XIX век) става известно като „франклинизация“.

Джон Уесли – основателят на Методистката църква, публикува трактат от 72 страници през 1759 г., озаглавен Desideratum; or, Electricity Made Plain and Useful („Дезидератум, или просто и полезно за електричеството“). Той го нарича „най-благородното лекарство, известно днес на света“; то трябвало да се използва при болести на нервната система, кожата, кръвта, дихателната система и бъбреците. „Човек, който стои на земята – чувствал се длъжен да добави, – не може лесно да целуне наелектризиран човек, който стои върху колофон.“7 Самият Уесли електрицифирал хиляди хора в централата на Методисткото движение и на други места из Лондон.

И не само видни личности откривали кабинети. Толкова много несвързани с медицината хора купували и наемали машини за медицинска употреба, че лондонският лекар Джеймс Греъм през 1779 г. пише: „Треперя от страх за моите близки същества, когато виждам на почти всяка улица в този велик мегаполис бръснар – хирург, вадещ зъби – аптекар, или най-обикновен механик, превърнал се в електрически оператор.“8

Тъй като електричеството можело да предизвика контракции на матката, се превърнало в мълчаливо приеман метод за аборти. Франсис Лаундс например бил лондонски електротехник със скъпа практика, който се рекламирал, че лекува безплатно бедни жени „за аменорея“9.

Дори фермерите започнали да правят опити с електричество върху реколтата си и го предлагали като средство за подобряване на селскостопанската продукция, както ще видим в глава 6.