Новият световен ред - Постижим ли е, как може да се постигне и какъв свят ще трябва да бъде един мирен свят

Анотация на 4-та корица:

„Новият световен ред“ е важна книга на писателя Хърбърт Джордж Уелс и представя неговото убеждение, че за света ще е полезно, ако го управлява Нов световен ред, който ще обедини всички хора на Земята и същевременно ще направи така, че войната вече няма да съществува. „Новият световен ред“ защитава и правна система, която ще пази човешките права.

Уелс публикува в „Новия световен ред“ първата си версия на декларация за правата на човека, която е предшественик на работата му върху Декларацията на Санки за правата на човека (1940 г.). През 1947 г. и двете декларации се използват като консултативни разработки от Комисията по правата на човека на ООН за изготвянето на Всеобщата декларация за правата на човека (1948 г.).

Разполагаме с отлична книга за читателите, които се интересуват да прочетат за вярата на Х. Дж. Уелс в Новия световен ред, както и за тези, които са почитатели на неговите трудове.

„В тази малка книга искам да изложа възможно най-компактно, ясно и полезно същността на всичко, което научих за войната и мира в хода на живота си. Тук няма да излагам мирна пропаганда. Ще сведа определени общи идеи и реалности от първостепенно значение до тяхната рамка и така ще подготвя ядро от полезни знания за онези, които трябва да продължат с работата по създаването на световен мир.“ – Х. Дж. Уелс.

Съдържание:

1.  КРАЯТ НА ЕДНА ЕПОХА

2.  ОТКРИТА КОНФЕРЕНЦИЯ

3.  РАЗРУШИТЕЛНИ СИЛИ

4.  КЛАСОВА ВОЙНА

5.  НЕНАСИТНА МЛАДЕЖ

6.  НЕИЗБЕЖНИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ

7.  ФЕДЕРАЦИЯ

8.  НОВИЯТ ТИП РЕВОЛЮЦИЯ

9.  ПОЛИТИКА ЗА РАЗУМНИЯ ЧОВЕК

10.  ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

11.  МЕЖДУНАРОДНА ПОЛИТИКА

12.  СВЕТОВЕН РЕД В БИТИЕТО

КРАЯТ НА ЕДНА ЕПОХА

В тази малка книга искам да изложа възможно най-компактно, ясно и полезно същността на всичко, което научих за войната и мира в хода на живота си. Тук няма да излагам мирна пропаганда. Ще сведа определени общи идеи и реалности от първостепенно значение до тяхната рамка и така ще подготвя ядро от полезни знания за онези, които трябва да продължат с работата по създаването на световен мир. Няма да убеждавам хората да казват „Да, да“ за световен мир; вече имахме твърде много опити за премахване на войната чрез изработване на декларации и подписване на резолюции; всеки иска мир или се преструва, че иска мир и няма нужда да се добавя още едно изречение към обема на подобни неефективни неща. Опитвам се да посоча това, което трябва да направим, и цената, която трябва да платим за световния мир, ако наистина възнамеряваме да го постигнем.

До Голямата война – Първата световна война, не се интересувах много от войната и мира. Оттогава почти се специализирах в този проблем. Не е много лесно да си припомняш предишни състояния на духа, от които ден след ден и година след година човек е израствал, но мисля, че през десетилетията преди 1914 г. не само аз, но и повечето от моето поколение – в Британската империя, Америка, Франция и всъщност в по-голямата част от цивилизования свят – смятахме, че войната отмира.

Или така ни се струваше. Това беше приятна и следователно лесно приемлива идея. Представяхме си, че Френско-германската война от 1870–1871 г. и Руско-турската война от 1877–1878 г. са последните конфликти между Великите сили, че сега има достатъчно стабилно равновесие на силите, което прави по-нататъшните големи войни неосъществими. Троен алианс се сблъскваше с Двоен алианс и нито един от тях нямаше особена причина да напада другия. Вярвахме, че войната се е свила до обикновени експедиционни дела в покрайнините на нашата цивилизация – нещо като работата на гранична полиция. Изглеждаше, че навиците за толерантно общуване се затвърждават с всяка година, в която мирът на Силите оставаше ненарушен. 

Имаше леко въоръжаване; „леко“ по сегашните ни стандарти за оборудване; оръжейната индустрия се разрастваше и беше предприемчива, но ние не виждахме пълното значение на факта; предпочитахме да вярваме, че нарастващият общ здрав разум ще е достатъчно силен, за да попречи на тези умножаващи се оръжия действително да стрелят и да уцелят нещо. Усмихвахме се снизходително на униформите, парадите и маневрите на армията – само почитаните през историята играчки и регалии на крале и императори. Те бяха част от показната страна на живота и никога нямаше да стигнат до реално унищожение и убийство. Не мисля, че това преувеличава лесното самодоволство от – да кажем 1895 г. – преди четиридесет и пет години. Това беше самодоволство, което се запази у повечето от нас до 1914 г. През 1914 г. едва ли някой в Европа или Америка на възраст под петдесет години беше виждал война в собствената си страна.

Светът преди 1900 г. сякаш се е движил уверено към мълчаливо, но практическо обединение. Човек е можел да пътува без паспорт в по-голямата част от Европа; Пощенският съюз е доставял писмата без цензура и безопасно от Чили до Китай; парите, базирани по същество на златото, са се колебаели съвсем слабо, а разрастващата се Британска империя все още е поддържала традицията на свободна търговия, равно третиране и откритост към всички, които идват от цялата планета. В Съединените щати е можело да минат дни наред, без да видите военна униформа. В сравнение с днешния ден това е било – поне на пръв поглед – епоха на спокойна безопасност и добро настроение. Особено за северноамериканците и европейците.

Освен постоянния и зловещ ръст на оръжейната индустрия обаче, действаха и други, по-дълбоки сили, които подготвяха проблеми. Външните министерства на суверенните държави не бяха забравили конкурентните традиции от XVIII век. Адмиралите и генералите съзерцаваха с нещо средно между враждебност и очарование огромните оръжия, които стоманодобивната промишленост нежно натикваше в ръцете им. Германия не изпитваше самодоволството на английскиговорещия свят; тя искаше място под Слънцето; нарастваха търканията около разделянето на богатите на суровини райони на Африка; британците страдаха от хронична русофобия по отношение на огромните си заграбени средства от Изтока и си поставиха за цел да превърнат Япония в модернизирана империалистическа сила, но и си спомниха Маджуба ; Съединените щати се дразнеха от безредието в Куба и смятаха, че слабите, разпрострели се испански владения ще бъдат още по-добре след смяна на управлението. И така, играта на Силова политика продължаваше, но тя се развиваше на границата на преобладаващия мир, имаше няколко войни и промени на границите, но те не доведоха до фундаментални смущения на общия цивилизован живот; изглеждаше, че не застрашават фундаментално разширяващата се толерантност и разбирания. Икономическият стрес и социалните проблеми се вълнуваха и мърмореха под подредената повърхност на политическия живот, но не заплашваха с конвулсии. Идеята за пълно премахване на войната, за изчистване на всичко, което е останало от нея, витаеше във въздуха, но беше лишена от всякакво чувство за неотложност. Беше създаден Хагският трибунал и непрекъснато се разпространяваха концепциите за арбитраж и международно право. На мнозина наистина им се струваше, че народите на Земята се установяват в различните си територии и приемат по-скоро съдебен, отколкото военен ред. Ако е имало голяма социална несправедливост, тя все повече беше смекчавана от засилващото се чувство за социално благоприличие. Желанието за придобиване се държеше прилично и общественият дух беше на мода. Част от това беше съвсем честен обществен дух.

В онези дни, а те едва ли са на повече от половин живот зад нас, никой не е мислел за някаква световна администрация. Тази мозайка от велики и малки сили е изглеждала най-разумният и приложим метод за управление на човешките дела. Комуникациите са били твърде трудни за какъвто и да било централизиран световен контрол. Когато е публикувана преди седемдесет години, „Около света за осемдесет дни“ е изглеждала екстравагантна фантазия, в свят без телефон или радио, в който няма нищо по-бързо от железопътен влак или по-разрушително от по-ранните типове високоексплозивни снаряди. Те са били чудеса. Било е много по-удобно онзи свят на баланса на силите да се управлява чрез отделни национални региони и тъй като е имало толкова ограничени възможности народите да се доберат един до друг и да си правят пакости, е изглеждало, че няма нищо лошо в пламенния патриотизъм и пълната независимост на отделните суверенни държави. 

Икономическият живот до голяма степен се е ръководил от безотговорен частен бизнес и частни финанси, които поради частната собственост са успели да разпространят своите обединяващи транзакции в мрежа, която обръща малко внимание на границите и националните, расовите или религиозните сантименталности. „Бизнесът“ е много повече световно общество, отколкото политическите организации. Имаше много хора, особено в Америка, които си представяха, че „бизнесът“ в крайна сметка може да обедини света и правителствата да потънат в подчинение на неговата мрежа. 

Днес можем да бъдем мъдри post factum и да видим, че под тази справедлива повърхност на нещата постоянно са набирали сила разрушителни сили – те са играли сравнително малка роля в световния спектакъл преди половин век, когато са се формирали идеите на онова по-старо поколение, което все още доминира в нашия политически живот и в политическото образование на неговите наследници. Именно от конфликта на тези идеи за равновесие на силите и идеите на частното предприемачество, които са на половин век, с непрекъснато нарастващите разрушителни сили възниква едно от основните напрежения на нашето време. Тези идеи са работили доста добре в своето време и все още с крайно нежелание нашите управници, учители и политици се изправят пред необходимостта от дълбоко умствено адаптиране на своите възгледи, методи и интерпретации към тези разрушителни сили, които някога са изглеждали толкова незначителни и които сега разбиват напълно стария им ред.

Именно поради тази вяра в нарастващата добронамереност между народите, поради общото задоволство от нещата в сегашния им вид, германските декларации за война през 1914 г. предизвикаха буря от възмущение в целия живеещ в комфорт свят. Смяташе се, че германският кайзер е нарушил „спокойствието на световния клуб“ безсмислено и ненужно. Войната се водеше „срещу династията Хоенцолерн“ . Тя трябвало да бъде изключена от клуба, да се платят определени наказателни глоби и всичко щяло да бъде наред. Такава е била британската идея за 1914 г. След това тази остаряла война трябваше да бъде изчистена веднъж завинаги чрез взаимни гаранции от страна на всички по-уважавани членове на клуба чрез Лигата на нациите. Достойните старши държавници, които сключиха мира, не се опасяваха от някакви по-дълбоки действащи причини в това голямо сътресение. И оттук Версай и неговите кодицили.

В продължение на двадесет години разрушителните сили продължиха да се развиват под повърхността на това деликатно и повърхностно споразумение и в продължение на двадесет години не бе предприета решителна атака срещу загадките, пред които ни изправя тяхното развитие. През целия този период Лигата на нациите беше опиатът на либералната мисъл в света.

Днес се води война, за да се отървем от Адолф Хитлер, който е влязъл в ролята на Хоенцолерните в тази драма . Той също е нарушил правилата на клуба и също трябва да бъде изключен. Войната между Чембърлейн и Хитлер, се води досега от Британската империя в съвсем стария дух. Тя не е научила нищо и не е забравила нищо. Налице е същото решително пренебрежение към всеки по-фундаментален проблем.

Все още умовете на нашите живеещи в комфорт и влиятелни хора от управляващата класа отказват да приемат ясния намек, че тяхното време е приключило, че балансът на силите и неконтролируемите методи на бизнеса не могат да продължат, и че Хитлер, подобно на Хоенцолерните, е обидна гнойна пъпка на лицето на един дълбоко болен свят. Да се отървем от него и нацистите му няма да е точно толкова ефективен лек за световните болести, колкото е остъргването за морбили. Болестта ще се прояви с някакво ново изриване. Системата на националистически индивидуализъм и некоординирано предприемачество е световната болест и цялата система трябва да си отиде. Трябва да се ремонтира до основи или да се замени. Тя не може да се надява, че за втори път ще се „справя криво-ляво“ приятелски, разточително и опасно.

Световният мир означава истинска революция. Все повече от нас започват да осъзнават, че той не може да означава по-малко. 

Следователно първото, което трябва да се направи при осмислянето на основните проблеми на световния мир, е да се осъзнае, че живеем в края на определен исторически период – периода на суверенните държави. Както казвахме през 80-те години на XIX век с все по-голяма истинност: „Намираме се в епоха на преход“. Сега вече сме наясно със спешността на прехода – етап от човешкия живот, който може да доведе – както се опитвам да покажа – или до нов начин на живот за нашия биологичен вид, или до по-дълга или по-кратка dégringolade  на насилие, мизерия, разрушение, смърт и изчезване на човечеството. В случая не използвам реторични фрази – имам предвид точно това, което казвам – катастрофалното изчезване на човечеството.

Това е проблемът, който стои пред нас – не е незначителен въпрос на салонна политика, който трябва да разгледаме. В момента, в който пиша, хиляди хора са убити, ранени, преследвани, измъчвани, малтретирани, подложени на най-непоносима и безнадеждна тревожност и унищожени морално и психически, и засега не се вижда нищо, което да спре разпространяващия се процес и да предотврати достигането му до вас и вашите хора. Днес той се приближава към вас и вашите хора с голяма скорост. Явно е, че доколкото сме рационални предвиждащи същества, за всеки от нас не остава нищо друго, освен да превърнем проблема за световния мир в управляващ интерес и посока на живота си. Ако избягаме от него, той ще ни преследва и ще ни стигне. Трябва да се изправим лице в лице пред него. Трябва да го решим или ще бъдем унищожени. Той е точно толкова спешен и всеобхватен.