Черна книга на търговските марки. Машинациите на международните концерни Обем: 380 стр.

Автор: Клаус Вернер, Ханс Вайс

"Книгaтa eдвa ли щe оcтaнe бeз отзвук. Tя aтaкувa нaй-cлaбото мяcто нa концeрнитe: тяxнaтa рeпутaция." - Der Spiegel
"Докумeнтaлeн трилър, който човeк нe оcтaвя и нe зaбрaвя толковa бързо." - Гeрмaнcкото нaционaлно рaдио
"Политичecкият конcумaтор e cпящ гигaнт. Книгaтa нa Beрнeр и Baйc покaзвa кaк можeм дa го cъбудим." - Улриx Бeк
"Tовa, коeто поcтигa тaзи книгa, трябвa дa ce прeвърнe в cтaндaрт зa вcяко дeмокрaтично общecтво." - Frаnkfurter Rundsсhаu

 

СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор 7

Безскрупулно & Ко. • Силата на запазените марки 15

Става и по другия начин • Стратегии на поведение 44

Танталови мъки за GSM-ите • Електронната индустрия 60

Хора опитни зайчета • Лекарствата 92

Мръсен бизнес • Петролът 123

Ядене и изяждане • Хранителните продукти 146

Хляб и театър • Играчките 169

„За няколко долара повече“ • Спорт и облекло 184

Експортиране на проблеми • Експорт и финанси 196

Печалби за сметка на демокрацията • Корупция и лоби 211

Фирмени портрети

Adidas 236 – Agip 238 – Aldi/Hofer 240 – Bayer 242 – Boehringer Ingelheim 244 – BP 246 – Bristol-Myers Squibb 248 – C&A 250 – Chicco 252 – Chiquita 254 – Coca-Cola 256 – DaimlerChrysler 258 – Deichmann 260 – Del Monte 262 – Deutsche Bank 264 – Disney 266 – Dole 268 – Donna Karan 270 – Dresdner Bank (Allianz Gruppe) 272 – ExxonMobil 274 – Ford 276 – Gap 278 – General Motors 280 – GlaxoSmithKline 282 – H&M 284 – HVB Group 286 – KarstadtQuelle 288 – Knoll (Abbott) 290 – Kraft (Altria) 292 – Levi Strauss 294 – Maisto 296 – Mattel 298 – McDonald’s 300 – Mitsubishi 302 – Monsanto 304 – Nestlé 306 – Nike 308 – Novartis 310 – OMV 312 – Otto 314 – Pfizer 316 – Procter & Gamble 318 – Reebok 320 – Sanofi-Aventis 322 – Schering 324 – Schell 326 – Siemens 328 – Tommy Hilfiger 330 – Total 332 – Triumph 334 – Unilever 336 – Wal-Mart 338

 

Приложение

Използвана литература 340

Бележки 342

Указания за снимките 377

 

ПРЕДГОВОР

Когато през 2001 г. излезе първото издание на книгата, получихме множество гневни писма на читатели, възмутени от неописуемите условия, при които се произвеждат продуктите на най-популярните и най-обичаните марки. Хиляди протестираха срещу машинациите (например на сайта ни www.markenfirmen.com), но винаги получаваха едни и същи отговори: че обвиненията вече не са актуални, че условията на труд са се подобрили… По-внимателното разследване обаче показа, че т. нар. „подобрения“ често са само оптическа измама и трудно се поддават на контрол. Проблемът е много по-дълбок: днес глобалната експлоатация е метод на работа за много от корпорациите, които печелят от мизерията на по-бедните държави. Отделните хуманитарни проекти и моралните кодекси са само капка в морето, защото същите тези концерни диктуват глобалните икономически условия и превръщат политическите управници в марионетки.

Примерите, описани в настоящата книга (която излиза в актуализираното си второ издание), ясно показват, че решението може да е само дългосрочното лишаване на корпорациите от власт в полза на социалните и демократичните интереси.

„Книгата едва ли ще остане без отзвук“, писа Spiegel. „Тя атакува най-слабото място на концерните: тяхната репутация.“ Frankfurter Rundschau отбеляза: „Това, което постига тази книга, трябва да се превурне в стандарт за всяко демократично общество.“ На открита конференция един от големите корпоративни шефове призна, че: „Когато Клаус Вернер и Ханс Вайс се промъкнат в някоя фирма, кризисният щаб започва да заседава. Той бързо се създава, ако концернът не е разполагал с такъв.“

Все пак, през 2002 г., след гневните протести на клиентките си, швейцарският производител на бельо Triumph призна, че работи съвместно с военния режим в Бирма. Петролни концерни като ВР съобщиха, че имат намерение да направят прозрачни финансовите си потоци към кризисните държави („Publish what you pay“), за да предотвратят корупцията. Запазени марки за облекла се свързаха с правозащитни организации и засвидетелстваха волята си да работят за подобряване на условията за труд. Естествено добрата воля обикновено свършва в момента, в който корпорациите осъзнаят, че честната търговия струва по-скъпо. Но въпреки това все по-малко потребители се оставят да бъдат лъгани с евтини реклами от сорта на „Ние сме против експлоатацията на детски труд.“

Все повече хора искаха „да направят нещо“ срещу очевидната свръхсила на концерните – с осъзнатия си избор като потребители и с политическите си действия. Те пишеха писма и имейли на директори на корпорации, организираха информационни мероприятия и участваха в демонстрациите срещу подобен тип експлоатираща глобализация. Ние лично разговаряхме с експерти за ефикасността на различните видове протести и излагаме техните мнения и идеи в главата, посветена на това. Естествено не караме никого да се отказва или тотално да променя начина си на живот. Вярваме, че е много по-добре мнозина да направят една-единствена крачка, вместо да убеждаваме шепа хора в нещо, в което не могат да бъдат убедени.

До момента от книгата са разпродадени над 100 000 екземпляра. Тя бе преведена на испански, японски, шведски, холандски, турски, румънски, китайски и унгарски; предстоят преводи на корейски и руски. Още през 2003 г. поехме задачата да изследваме по-определено връзката между глобализационната икономическа политика и доказаната експлоатация от страна на международните корпорации. След като толкова много фирми заявяват, че не носят отговорност за корумпираните диктатори, нарушаването на човешките права и налагането на нисък екологичен и жизнен стандарт в бедните държави, ние решихме да посветим отделна глава на любовната целувка между политика и икономика. Множество отричани диктатури дължат съществуването и властта си на бизнесинтересите на западните корпорации; зад лобиорганизациите и международните институции (като Световната търговска организация – WTO), които правят всичко възможно да възпрепятстват законите за защита на околната среда и обществото, много често се крият имената на известни запазени марки.

Седмица след седмица на Интернет-сайта ни www.markenfirmen.com, както и на множество конференции и дискусии, се трупаха различни въпроси. Нека отговорим на най-често задаваните:

Какво правят фирмите, които не са намерили място в „Черна книга на търговските марки“?

Ако трябваше да описваме всички фирми с кирливи ризи, книгата нямаше да излезе никога. Те са твърде много. Затова от най-важните потребителски браншове избрахме онези корпорации, които имат най-голям дял в общия пазар и притежават най-известните запазени марки. Когато споменаваме Nike и Adidas, това автоматично не означава, че Asics, Brooks, Fila, New Balance или Puma са по-добри – а просто, че са „имали късмета“ да не са толкова разпространени. Това, което сме написали за петролните, хранителните, електронните и фармацевтичните концерни, е показателно за целия бранш. Изключение естествено са регионално действащите предприятия, които по закон трябва да спазват западните стандарти за околна среда и социална справедливост, или такива, които решително са се посветили на екологичната или почтената търговия, принципите за която стоят над личните печалби.

Защо няма „Бяла книга на запазените марки“?

Ние никога не бихме написали подобна книга. Просто е невъзможно действащите по цялата земя корпорации с техните хиляди подпредприятия да бъдат контролирани до такава степен, че да могат да бъдат „оправдани“. Всяко международно предприятие, което касира печалбата си на база разликата в доходите между южното и северното полукълбо, поддържа статуквото до момента, докато доброволно не започне да изплаща по-високи заплати и да инвестира в по-висок социален и жизнен стандарт. Това обаче не се случва никога с продуктите, обозначени с етикета за качество TransFair. Естествено има стотици хиляди предприятия (и трябва да ги има!), които работят социално и екологично, но те обикновено са само на регионалните пазари. Бяла книга за любимите ни обущари или продавачки на велосипеди на ъгъла едва ли би заинтригувала читателите във Франкфурт, Будапеща или Буенос Айрес.

Къде човек може да пазарува с чиста съвест?

Изобщо не става дума за съвест. Западният свят е снабден с толкова много лукс, че не можем да предявяваме претенция и за лукс на чистата съвест. Става дума за промяна на отношенията. Като потребители и преди всичко като граждани ние можем – и трябва – да използваме свободата си и да предизвикваме промяна. Начинът за това не е еднакъв за всички, зависи от личните условия на живот, от икономическите ни взаимоотношения, от индивидуалната и професионалната сфера на влияние, но най-вече от желанието ни да гледаме критично на мнимите истини на рекламната индустрия и на управляваната само от печалбата обществена система.

Как проведохте всички тези разследвания?

Най-вече с помощта на Интернет. Организации за опазване правата на човека, синдикати, църковни асоциации и критически настроени журналисти от целия свят наблюдават машинациите на безскрупулните фирми и откриват различни нередности. Събрахме, разследвахме и актуализирахме най-сериозните обвинения. Подредихме резултатите според нивата на потребление и същевременно показваме нарушаването на елементарните човешки права. Клаус Вернер посвещава първата глава на глобалната експлоатация на концерните и на въпроса как бихме могли да ù се противопоставим като потребители. С примерите си, свързани с електрониката, петрола, хранителните стоки, облеклото, банките и едрата промишленост той разкрива многото изражения на мисленето, ориентирано единствено и само към печалбата. Накрая в отделна глава се разкриват корупционните връзки между елита от икономиката и политиката, антидемократичните действия на Световната търговска организация (WTO) и корпоративното лоби. Като експерт по лекарствата Ханс Вайс се прицелва в нередностите на фармацевтичната промишленост; освен това открива, че играчките за деца често се произвеждат при нечовешки условия.

Представяйки се за безскрупулни търговци, в Унгария и Конго ние разкрихме грубо погазване на човешки права: Клаус Вернер се „превърна“ в търговец на суровини, за да установи до каква степен концернът Bayer съ-финансира войната, която отне около 5 милиона живота в сърцето на Африка. Ханс Вайс се представи за мениджър на медикаменти и чрез един унгарски шеф на клиника в Будапеща успя да докаже, че срещу висок хонорар от фармацевтичните фирми директорите там принципно са съгласни да подлагат пациентите на забранени медикаментозни експерименти.

Били ли сте заплашвани или съдени от корпорации?

Не. Нито от една. Донякъде това се дължи на факта, че разполагаме с неопровержими доказателства. Същевременно големите концерни знаят, че всяко дело или заплаха ще насочи вниманието на медиите към тях. Те се интересуват от конфликти, а една от задачите на PR-отделите е да избягват подобни ситуации. От друга страна, корпорациите най-много се боят от това миньор от Конго или някоя индонезийска шивачка да се изправят като свидетели пред германския съд и да разкажат пред световните медии за експлоатацията, на която са били подложени.

Как реагираха корпорациите?

Повечето се позоваха на моралния си кодекс, че са против експлоатацията на детски труд и работят за доброто в света. Някои от тях гордо назоваваха сумите, изразходвани за социални проекти. В сравнение със средствата, които касират чрез безмилостната си експлоатация обаче, те са просто незначителни. Директорите им не искат и да чуят за обезпечаващи екзистенц-минимума заплати, за профсъюзни свободи и независим контрол. Малка част от тях отхвърлиха абсолютно всички обвинения. Например концернът Bayer говореше лъжи за добива си на суровини в конгоанските военни райони, които повторно бяха опровергани от Обединените нации. Shell твърдеше, че „не работи“ в нестабилната Ангола и насочваше вниманието към сондажите си в открито море срещу нейните брегове. В началото мениджърите на McDonald’s отричаха, че т. нар. играчки от Happy Meals се произвеждат с експлоатация на детски труд, докато главният им офис отдавна го беше признал. Някои корпорации се свързаха директно с нас, за да поискат мнението ни как да оправят нещата, но интересът им бързо се стопи, когато разбраха, че подобренията са възможни само за сметка на печалбите.

Може ли да се каже, че сама по себе си глобализацията е лоша?

Макар че медиите нарекоха „Черната книга на запазените марки“ „новата Библия на антиглобалистите“, ние не сме нито религиозни фанатици, нито във всички случаи противници на глобализацията.

Неолибералната глобализация на концерните означава безгранична свобода за капиталовия поток – грубо казано, от южното към северното полукълбо – и за експлоатацията на хора и суровини. Същевременно обаче се създават непреодолими граници между хората – най-вече за тези от по-бедните държави; нека си припомним суровите закони за емиграция и политическо убежище в индустриалните страни. Ние желаем друг тип глобализация: не само социален, екологичен и правен стандарт за международните корпорации, но нов вид дългосрочна солидарност и отпадане на границите, насочени срещу хората и техните основни потребности.

Какво зависи лично от нас?

Твърде много. Пред фантазията няма граници. Да пазаруваме осъзнато, да протестираме, да се ангажираме политически, най-добре заедно с другите. В книгата сме изложили някои идеи и с благодарност ще приемем вашите. Ние не искаме да се отказвате от качеството си на живот, напротив – по-скоро се надяваме да събудим желанието ви да живеете осъзнато и активно, защото властта на концерните зависи от потребителите.

Защо не публикувате книгата си безплатно в Интернет?

Защото след това нямаше да намерим издателство, което да я публикува, нито можехме да си позволим скъпите дългогодишни разследвания. Първо, трябваше да се набавят средства за финансирането ù, и второ, не смятаме, че точно критичните разследвания трябва да бъдат безплатни, след като никой не пита защо рушащата обществото дейност е доходна. Който обаче иска да използва части от книгата за флайери, акции, проекти – моля, стига да назове пълното ù име, а в идеалния случай и името на сайта ни: www.markenfirmen.com.

Защо книгата не е отпечатана на рециклирана хартия? Нямаше ли това да спести изсичането на тропически гори?

Хартията не се произвежда от изсечени тропически гори – никое издателство не би платило за това. Важно е производството без наличие на хлор – а то вече е такова, независимо дали става дума за рециклирана, или за луксозна хартия. Добрата рециклирана хартия, годна за проспекти, книги и т. н., замърсява околната среда с оловни и багрилни вещества, със задължителното лепило и други химикали повече, отколкото производството на хартия от европейски гори.

„Свободата ни не се отпуска от правителствата“, казва индийската писателка Арундхати Рой. „Ние я отвоювахме от тях. След като тя веднъж е била пожертвана, борбата за нея трябва да се превърне в революция. Битката трябва да се води във всички континенти и държави. Никоя цел не е маловажна, никоя победа не е малка.“

12 милиона деца по света произвеждат по-евтини стоки. 360 милиардери (в долари) са богати колкото най-бедните 2,5 милиарда души в света. Ако те отделяха годишно по 1% от приходите си, можеха да осигурят на тези хора питейна вода и училища. 500-те най-големи концерни съставляват една четвърт от световния брутен социален продукт и контролират 70% от световната търговия. Те обаче предлагат работа само на 0,05% от населението в света. Ежегодно на Земята умират 10 милиона деца, чиито родители нямат пари за лекарства. Ежедневно умират 100 000 души вследствие на глада и експлоатацията.

Резултатът от неравномерното разпределение на ресурсите е ежедневно погубване на човешки животи. Неконтролираната глобализация на търговията и финансовите потоци неизбежно ще се превърне в глобализация на социалните конфликти и на терора. Ако искаме да запазим качеството си на живот, индивидуалните шансове за развитие и свободата си, трябва да глобализираме предпоставките за това: почтени права за съвместния живот на всички хора.

Клаус Вернер и Ханс Вайс

Рио де Жанейро/Виена, февруари 2006 г.

БЕЗСКРУПУЛНО & КО.

Концерните инвестират много пари, за да поддържат имиджа на своите марки. Спестява се от средствата за условията на труд. Следствията са катастрофални трудови отношения, бедност и нарушение на човешките права. Социалният ангажимент не е нищо повече от рекламен трик.

Петролната фирма Shell е една от най-големите фирми-дарителки за социални проекти в западноафриканската делта на река Нигер. Годишно концернът дава около 60 милиона евро за училища и здравеопазване1. В Европа и Япония петролният мултинационален концерн строи соларни съоръжения и е смятан за покровител на соларните технологии: „Убедени сме, че за да са успешни, проектите трябва да имат три основни насоки: конкуренция, социална отговорност и екологична ориентация“, се казва в една от рекламните брошури на Shell.

В същото време концернът дълго време беше класически образец на враг за околната среда и човешките права. Когато през 1995 г. искаше да потопи нефтената платформа Brent Spar в Северно море, милиони шофьори на автомобили бойкотираха бензиностанциите с познатото жълто лого, докато концернът най-накрая отстъпи. През същата година имиджът на фирмата пострада повторно във връзка с убийството на поета Кен Саро Вива. В качеството си на най-голям производител на петрол в Нигерия, кооперацията на Shell с бившия военен режим беше застрашена и нигерийският диктатор просто реши да ликвидира досадния противник на петролната индустрия.

Междувременно всички разбраха, че прекаленото неуважение на хуманитарните и екологичните интереси вреди на бизнеса. „Shell иска да гарантира, че дейността му няма да накърни човешките права“, каза веднъж Ъруин Гейнсън от уважаваната организация Human Rights Watch. Публикуваните от концерна доклади за околната среда и човешките права дори се превърнаха в пример за останалите2.

Жителите на Нигерия обаче са на съвсем друго мнение: както винаги, Shell носи вината за унищожаване на условията за живот на хиляди семейства. Днес хората, които протестират срещу мултинационалния концерн, продължават да бъдат заплашвани. И днес фирмата отказва да изплаща обезщетения за жертвите от безскрупулната експлоатация на ресурсите на страната. Според засегнатите огони от началото на работата си в Нигерия Shell е добил нефт на стойност 35 милиарда евро3. Още през 1992 г. само щетите на околната среда бяха оценени на 4 милиарда евро.

Така 60-те милиона, които концернът твърди, че е изразходвал за социални проекти, внезапно добиват друг характер – те приличат по-скоро на сравнително малко, но твърде ефикасно перо от рекламния бюджет, защото сред международните медии благотворителната дейност на Shell доби славата на прекрасен пример за корпоративна отговорност.

Имиджът е всичко

Концерните си научиха урока. Някъде от началото на 70-те години много популярни фирми станаха мишена на активистите за човешки права и екология. Призивите за бойкотиране на Nestlé, McDonald’s, Siemens и Shell вдигнаха много шум. Днес обаче едва ли някой си спомня причината за тогавашното недоволство. Все пак не всичко е забравено (виж фирмените портрети в края на книгата).

Междувременно почти всички големи корпорации започнаха да публикуват обемисти екологични и социални доклади. Бяха ангажирани отговорници по човешките права и се утвърдиха т. нар. Codes of Conduct („Кодекси на поведение“), които налагат социални изисквания и повече или по-малко строги условия за опазване на околната среда. На конференциите и в Интернет-сайтовете се появиха нови понятия: до shareholder value (релевантната за акционерите борсова стойност на едно предприятие) застана stakeholder value: теорията, че само този, който има правилно поведение към засегнатите от даден бизнес групи, ще успее да се наложи на пазара. Към въпросните групи се числят работници, клиенти, околна среда, както и страните, в които действа предприятието. Модните понятия Corporate Social Responsibility (CSR) и Corporate Citizenship изразяват същото нещо: бизнессферата на дадена фирма не се ограничава само до бизнес-икономически модели, а носи обществена отговорност – да, дори фирмените представители искат да станат „добри граждани“ в отделни страни или дори на цялото земно кълбо.

През 2000 г. например 120 водещи служители от Siemens доброволно и безвъзмездно работиха като строители в изграждането на летен лагер за германски и чешки деца от домове за сираци. Те издигнаха 6 дървени, една санитарна и една складова хижа, две покрити площадки, две катерушки и едно плажно волейболно игрище, като довлачиха 13 тона дървен материал, 50 куб. м. пясък и половин тон бетон. Wirtschaftswoche писа: „24 деца ще могат необезпокоявано да прекарат ваканцията си.“4 Това не беше помощ само към социално слабите: начинанието заздрави колективния дух и не на последно място – имиджа на фирмата.

Естествено мюнхенският концерн Siemens не демонстрира колективизма си само със строителство на летни лагери, a и с множество крайно съмнителни проекти. С негова помощ например изникнаха огромни заграждения в държави от „Третия свят“, вследствие на което милиони жители бяха принудени да се изселят и да се откажат от досегашните си условия на живот, без да бъдат адекватно обезщетени. Siemens продължава да води класацията в построяването на опасни атомни електроцентрали. Много от техните реактори са доказано нерентабилни и натоварват бюджета на задлъжнелите държави, но концернът касира огромни печалби от тях.

Социални ангажименти с военни мини?

Важността на даден проект винаги се покачва, когато някой е готов „да поеме отговорност за него и за обществото“, издаде шефът на „Мерцедес“ Юрген Шремп от страниците на Wirtschaftswoche. Естествено той не каза дали и производството на оръжие е част от тази отговорност. DaimlerChrysler, или по-скоро неговата дъщерна фирма, участва в разработката на ядрени оръжия. И не само това: концернът произвежда военни мини. Особено се ценят противопехотните заради характерното им действие. Често те поразяват и цивилни.

Дъщерният концерн Deutsche Aerospace рекламираше „противотанковите мини“ PARM 2 в специализираните издания със слогани като „модерни и ефективни“. Германските военни ги хвалеха с думите: „Съвременните мини имат унищожително действие. Те могат да покосят врага в неговото укрепление.“5 Едва след масивни протести в рамките на инициативата „Критичните акционери“, в края на 1998 г. Юрген Шремп оповести, че преустановяват производството на PARM.

По данни на „Критичните акционери“ производството на мини естествено не е напълно изоставено: остават „Земя-земя“ (MIFF) и Mine-Multi-Splitter-Passiv (MUSPA), които американското Министерство на отбраната (за разлика от германското) определя като противопехотни. По тази причина Щатите и Италия ги извадиха от употреба6.

„Ние можем да те унищожим!“

Една от фирмите с огромна нужда от уважение и имидж е американската Nike. След като в средата на 90-те години US-медиите заснеха как пакистански деца пришиват логото на Nike („Swoos“) върху футболни топки, реакцията не закъсня. Надигна се вълна от възмущение срещу т. нар. „Sweatshops“ – мръсни фабрики в Азия и Латинска Америка, в които се пришиват отделните елементи и фирмените етикети. Случаите на експлоатация и злоупотреби не престават (виж главата „Спорт и облекло“).

В САЩ тези съобщения са се превърнали в заплаха за имиджа на концерните. Прочутият слоган на Nike „Just Do It!“ (Просто го направи!) стана „Just Boycott It!“ (Просто го бойкотирай!). Все повече младежи започнаха да обръщат гръб на любимата си марка. Загубата на тяхното доверие е много болезнена за концерна.

През есента на 1997 г. в Ню Йорк се стигна до истинска PR-катастрофа. По думите на журналистката Наоми Клайн на социалния работник Майк Гителсън – отговорен за подрастващите в Бронкс, „наистина му дошло в повече, когато видял децата там, обути в скъпи маратонки, които дори родителите им не биха могли да си позволят.“7 Гителсън поговорил с тях и им казал, че работниците в Индонезия получават само по 2 долара на ден, че Nike струват не повече от 5 долара, докато те ги купуват на цени между 100 и 180 долара. Обяснил също, че фирмата не произвежда спортни обувки в САЩ и че това е една от причините, поради която родителите им нямат работа. „Абе, шефе, ти направо ни закла! Ако беше от квартала и някой ти кажеше подобно нещо, щеше да разбереш какво имам предвид.“ Децата се разотишли. Първоначално изпратили писма до шефа на Nike Фил Найт и поискали да им върнат парите. Концернът отговорил с нищо неказващи писма. „Ние наистина побесняхме и решихме да организираме демонстрация“, казва Гителсън.

Около 2000 деца между 11 и 13 години се събраха пред Nike-Town – нещо като атрактивен супермаркет на фирмата в Ню Йорк. Крещейки, те изсипаха торби за смет с миризливи стари маратонки в краката на охраната – естествено в присъствието и при оживения интерес на медиите. Пред репортерите изникваха най-вече чернокожи и латиноамерикански деца. Една от активистките – 13-годишна афроамериканка от Бронкс, се изправи директно пред камерата на един от популярните телевизионни канали и изпрати посланието си до концерна, от което по челата на рекламните мениджъри вероятно е избила пот: „Nike, we made you, we will break you!“ („Nike, ние те създадохме и ние можем да те унищожим!“8)

Съмнителни подобрения

Директорите на корпорациите знаят какво означава това: когато техните най-скъпи клиенти с помощта на медиите рушат изградения трудно и с милиарди средства имидж, очевидно покривът на къщата гори. Банда подрастващи от Бронкс постигна това, което не успяха да направят стотици правозащитни организации, „ангажирали“ едва незначителен брой заинтересовани: Nike попадна във фокуса на офан-
зивата, наложи се да отговаря на много от обвиненията и обеща подобрения. Такива действително имаше: много от фабриките „Sweatshops“ най-накрая бяха снабдени със средства за безопасност като пожарогасители и аварийни изходи, работните места бяха разкрасени, зачестиха проверките срещу експлоатация на детски труд. Основният проблем обаче остана: нито Nike, нито останалите концерни, произвеждащи стоките си в бедните държави, бяха готови да изплащат нужното възнаграждение. Напротив, откакто независимите проекти на дъщерните фирми съблюдават искания от Nike&Co. стандарт, остават все по-малко пари за заплати (виж главата „Спорт и облекло“).

В Европа протестите срещу експлоататорското поведение на запазените марки все още нямат масов характер. Концерните са се подготвили: Nike-Town в Берлин редовно предоставя служителите си за общополезни дейности в квартали като Креойцберг, Фридрихсшайн, Лихтенберг и Нойкьолн. Заедно със социални и улични работници се организират игри – волейбол, баскетбол, футбол9.